Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 88

Оказа се, че балът се провежда, в салоните на един от най-хубавите берлински хотели. При закачалките имаше много хора, гардеробиерките поемаха и отнасяха вещите като спящи деца. На Лужин му дадоха удобно метално номерче. Сепна се, че жена му я няма, но веднага я откри: беше застанала пред огледалото. Допря металното кръгче до нежното улейче на гладкия и напудрен гръб. „Брр, студено“ — възкликна тя, като раздвижи плешка. „Под ръка, под ръка — заяви Лужин. — Ние трябва да влезем под ръка.“ Така и влязоха. Първото, което видя Лужин, беше неговата тъща, подмладена, румена, с великолепен бляскав покосник. Тя продаваше крюшон, а един възрастен англичанин (просто слязъл от стаята си) се напиваше бързо, облегнат на нейната маса. На другата маса, до разноцветно украсената елха, беше томболната грамада: голям самовар с червено-сини отблясъци откъм елхата, кукли в сарафани, грамофон, ликьори (подарък от Смирновски). На трета маса имаше сандвичи, италианска салата, хайвер — и една прекрасна руса дама викаше нанякъде: „Маря Василиевна, Маря Василиевна, защо отново изнесоха… нали бях казала…“ — „Здраве желая“ — каза някой до тях и жена му вдигна лебедово извита ръка. А по-нататък, в другата зала, вече беше музиката и в пространството между масите тъпчеха и се въртяха танцуващите; нечий гръб засилен връхлетя Лужин, който изохка и отстъпи. Жена му изчезна и като я търсеше с очи, той се запъти обратно, към първата зала. Тук томболата отново привлече вниманието му. Като плащаше всеки път по марка, потапяше ръка в кутията и изваждаше навитото на ролце билетче. Сумтейки през нос и издължавайки устни, дълго развиваше билетчето и без да намери никаква цифра в него, поглеждаше дали я няма на другата, на външната страна — безполезно, но твърде често срещано търсене. В края на краищата спечели детска книжка, някаква „Приказки на Котаран Мърморан“, и като не знаеше какво да я прави, я остави на нечия маса, където две пълни чаши очакваха завръщането на танцуващата двойка. Изведнъж му стана неприятно от теснотията и блъсканицата, от взривовете на музиката и нямаше къде да се дене, и всички вероятно го гледаха и се чудеха защо не танцува. Жена му в почивките между танците го търсеше в другата зала и на всяка крачка я спираха познати. Имаше много свят на този бал — с големи усилия беше докаран един чуждестранен посланик и един прочут руски певец и две киноактриси. Посочиха й тяхната маса: дамите се усмихваха наляво и надясно, а кавалерите им — трима охранени мъже с режисьорско-търговски вид — цъкаха, щракаха с пръсти и хокаха бледия, потен лакей, че бил муден и непохватен. Единият от тези мъже й се стори особено неприятен: белозъб, с грейнали кафяви очи; щом приключи с лакея, той високо заразказва нещо, като вмяташе сред руските си изрази най-изтъркани немски думи. Изведнъж, без видима причина, й стана тъжно, че всички зяпат тези кинематографични дами, певеца, посланика и сякаш никой не знае, че на бала присъствува шахматният гений, чието име се е срещало в милиони вестници, чиито партии вече са наречени безсмъртни. „С вас се танцува чудесно. Паркетът е хубав. Извинете. Ужасна блъсканица. Ще се съберат доста средства. Ето този е от френското посолство. С вас се танцува чудесно.“ С това обикновено разговорът се прекратяваше, с нея обичаха да танцуват, но не знаеха за какво всъщност да й говорят. Доста красива, но скучна млада дама. И този странен брак с някакъв пропаднал музикант или нещо подобно. „Как го казахте — бивш социалист ли? Играч ли? Вие ходите ли у тях, Олег Сергеевич?“