Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 89

През това време Лужин откри едно дълбоко кресло наблизо до стълбището и се загледа в тълпата иззад колоната, пушейки тринайсетата си цигара. В другото кресло до него, като попита предварително дали не е заето, седна мургав господин с извънредно тънки мустачки. Покрай тях неспирно минаваха хора и Лужин постепенно го обзе страх. Накъдето и да погледнеше, все срещаше любопитни погледи; поради проклетата необходимост да гледа нанякъде се втренчи в мустачките на съседа, който очевидно също беше поразен и озадачен от цялата тази шумна и ненужна олелия. Господинът, почувствувал погледа на Лужин, извърна лице към него. „Отдавна не бях попадал на бал“ — каза той дружелюбно и се усмихна, като клатеше глава. „Най-важното е да не гледаш“ — задавено произнесе Лужин и се закри с длани като с капаци. „Пристигнах отдалеч — делово заяви господинът. — Един приятел ме домъкна тук. Право да си кажа, уморен съм.“ — „Умора й тежест — кимна Лужин. — Не се знае какво значи всичко това. Надминава моята концепция.“ — „Особено ако работиш като мен в бразилска плантация“ — каза господинът. „Плантация“ — като ехо повтори Лужин след него. „Странно живеят тук при вас — продължи господинът. — Светът се е разтворил на четирите си страни, а тук скачат чарлстон на някаква си педя паркет.“ — „И аз ще замина — каза Лужин. — Взех проспекти.“ — „Не е за мен заседналият живот — възкликна господинът. — Вятър да издува платната! А какви чудесни страни… Срещнах един германски ботаник в горите оттатък Рио Негро и живях с жената на френски инженер на Мадагаскар.“ — „Ще трябва да си намеря — каза Лужин. — Много изобщо привлекателно нещо — проспектите. Всичко е крайно подробно.“