Читать «2-Под този мъж» онлайн - страница 32

– Това е малко прекалено – изтърсвам.

Гледа ме намръщено.

– Истина е. Точно както ставам избухлив, когато си представя друг мъж да те желае. – Разклаща глава, сякаш да се отърси от въображаемата картина.

– Не можеш да контролираш всичко – казвам, смръщила вежди.

– Ще направя всичко по силите си, когато става дума за теб, Ава. Вече ти казах, че съм те чакал твърде дълго. Ти си моето късче от рая. Нищо няма да те отнеме от мен. Нищо. – Той притиска устни към моите, за да запечата изявлението. – Докато имам теб, имам цел и здрав разум. Ето защо няма да пия и ето защо ще направя всичко по силите си, за да си в безопасност. Разбираш ли?

Всъщност не съм убедена, че разбирам, но все пак кимам. Неговата решителност и неговата упоритост са достойни за уважение, но амбициите му са нелепи. Какво мисли, че може да ми се случи? Не може да ме залепи за задника си за постоянно. Луд мъж.

Протягам ръка напред и прокарвам палец по назъбената линия на белега му.

– Как получи това? – опитвам си късмета. Знам, че няма да ми отговори, знам също, че темата е неприятна, но съм решена да изстискам възможно най-много информация. Вече познавам най-лошото у него, така че какво може да навреди?

Поглежда надолу към ръката ми и въздъхва.

– Любопитна си тази сутрин, нали?

– Да – потвърждавам. – Така е.

– Вече ти казах, че не обичам да говоря за това.

– Ти криеш от мен – обвинявам го. Той се извърта по гръб с тежка въздишка и полага ръка върху лицето си. О, не, няма да се измъкне от това. Възсядам го и издърпвам ръката му. – Защо не искаш да ми кажеш за белега си?

– Защото, Ава, той е в миналото ми, където желая да остане. Не искам нищо да влияе на бъдещето ми.

– Няма. Няма значение какво ще ми кажеш. Все още те обичам. – Той не разбира ли това?

Намръщвам се, когато се усмихва самодоволно.

– Знам – казва прекалено самоуверено. Тази сутрин е твърде самонадеян. – Вече ми го каза, когато беше с омекнали крака – добавя.

Хммм... Казала съм му много, когато бях пияна.

– Тогава защо не ми кажеш?

Той поставя ръце на точката, в която се съединяват бедрата ми.

– Щом няма да промени чувствата ти към мен, тогава няма смисъл да помрачавам красивата ти малка глава с този белег. – Той вдига вежди. – Нали?

– Няма да ти кажа нищо, ако ме попиташ – цупя се.

– Вече го каза – сяда и прилепва устни към моите. Ръцете ми механично го обгръщат, но тогава си спомням още нещо.

– Откри ли как са се отворили портите? И предната врата? – опитвам с всички сили да звуча нехайно.

– Какво? – пита той, отдръпва се от мен и изглежда объркан.

– Когато дойдох в имението в неделя, портите се отвориха, без да съм натискала интеркома, а предната врата беше открехната. – Знам, че е била тя.

– О! Портите очевидно са били повредени. Сара се погрижи да ги оправят – отвръща и отново притиска устни към моите.

– Това е много удобно. И предната врата, която се отваря ръчно, също ли е била повредена? – питам аз и сарказмът ми е силен. Не мога да повярвам, че се е хванал на такова хилаво обяснение. Знам какво е станало. Кучката е прихванала съобщението ми и се е насладила на мисълта да се появя неочаквано и да открия какво предлага имението.