Читать «2-Под този мъж» онлайн - страница 30

Дни наред се упреквах, че не му признах чувствата си, а той е знаел през цялото време. Защо не каза нищо? Защо просто не поговори с мен, вместо да се опитва да ме принуди с чукане? Толкова много неща щяха да са различни.

Усмивката му изчезва и бива заменена със стоическо изражение.

– Ти беше пияна. Исках да чуя думите, когато си със здрав разум. Жените се напиват непрекъснато и ми признават вечната си любов.

– Така ли? – изтърсвам.

Той почти се разсмива.

– Да, така. – Той притваря очи. – Не бях сигурен дали все още ме обичаш, след... – не довършва. Зъбите му започват свирепа тренировка върху долната му устна. – Ами... след малкия ми срив.

Смея се вътрешно. Малък срив ли? По дяволите, какво ли би бил голям срив? Жените му казват, че го обичат? Какви жени и колко има? Кривя лице от отвращение. Чувствам се изключително неудобно от това колко много се възмущавам от възможността друга жена да го има или да го обича. Трябва да разкарам тези мисли от главата си, и то бързо. Нищо добро няма да излезе, ако знам.

– Обичам те – подсилвам думите, почти ги натъртвам, сякаш го казвам и на всички онези жени, които твърдят, че го обичат. Усещам как цялото му тяло се отпуска върху мен, а той продължава с бавните си кръгообразни движения дълбоко в мен.

Придърпвам го надолу и увивам крака и ръце около него. Имам чувството, че от раменете ми е паднала тежест, но после ми хрумва, че обичам този мъж, а нямам представа на колко е години.

– На колко години си, Джеси?

Той повдига глава и почти мога да видя как зъбните колела на ума му започват да се въртят. Знам, че обмисля дали да не ми каже истинската си възраст и да спре с глупавото си забавление.

– Не мога да си спомня.

О, може да успея да изиграя това в своя полза.

– Бяхме стигнали до тридесет и три – подсказвам.

Хили ми се самодоволно.

– Трябва да започнем отначало.

– Не! – Придърпвам лицето му надолу и потривам нос в грубата му буза. – Стигнахме до тридесет и три.

– Не си добра лъжкиня, бебче. – казва. Смее се и се сгушва в шията ми. – Тази игра ми харесва. Мисля, че трябва да започнем отначало. На осемнадесет съм.

– На осемнадесет!

– Не играй игри с мен, Ава!

– Защо просто не ми кажеш на колко години си? – питам раздразнена. Наистина няма значение за мен. Той е най-много на четиридесет.

– На тридесет и една съм.

Отпускам се под него драматично. Той наистина помни.

– На колко години си?

– Току-що ти казах, че съм на тридесет и една.

Присвивам недоволно очи към него, а той се усмихва самонадеяно.

– Това е просто цифра – оплаквам се. – Ако ти ме попиташ нещо в бъдеще, няма да ти кажа. Поне не истината.

Подобието на самодоволна усмивка изчезва веднага.

– Вече знам всичко, което трябва да знам за теб. Знам как се чувствам и нищо, което може да ми кажеш, няма да ме накара да се чувствам различно. Иска ми се и ти да изпитваш същото.

О, това е удар под кръста. Възрастта му няма никакво отношение към това, което изпитвам към него. Просто съм любопитна, това е.

– Преди каза, че може да избягам далеч, ако знам – напомням му. – Няма да ходя никъде.

Той се смее.