Читать «2-Под този мъж» онлайн - страница 31

– Не, няма. Ава, ти откри най-лошото за мен и не избяга. Е, избяга, но се върна. – Той целува челото ми. – Наистина ли мислиш, че се тревожа за възрастта си?

– Тогава защо не ми казваш? – питам раздразнена.

– Защото харесвам тази игра. – Той отново се сгушва във врата ми.

Въздъхвам тежко, стискам потните му рамене и стягам бедрата си около хълбоците му.

– А аз не – оплаквам се, заравям лице в него и вдишвам аромата му. Издишвам доволно и прокарвам пръсти по стегнатия му гръб.

Лежим мълчаливо дълго време, но когато усещам как тялото му трепери, мислите ми се връщат към това, което ни очаква.

– Добре ли си? – питам нервно.

Той ме стиска здраво.

– Да. Колко е часът?

Това е въпросът. Колко е часът? Надявам се да не съм пропуснала обаждането на Дан. Гърча се под Джеси и той стене в шията ми.

– Ще отида да проверя колко е часът.

– Не, удобно ми е – оплаква се той. – Не е толкова късно.

– Само за две секунди.

Той мърмори, но се отмества леко и измъква члена си от мен, после вдига тялото си от моето и се претърколва по гръб. Скачам и отивам да търся телефона си. Откривам, че е девет сутринта и Дан не се е обаждал. Това е облекчение, но имам дванадесет неприети обаждания от Джеси.

Връщам се в спалнята и го откривам облегнат на таблата на леглото, нахално гол и безсрамен. Поглеждам надолу към себе си. О, аз също съм гола.

– Имам дванадесет пропуснати обаждания от теб – казвам объркано и вдигам телефона си към него.

На лицето му се появява неодобрително изражение.

– Не можех да те намеря. Мислех, че си си отишла. Получих сто инфаркта за десет минути, Ава. Защо беше в другата спалня? – изстрелва думите обвинително към мен.

– Не знаех как стоят нещата – решавам да съм честна.

– Какво значи това?

Изглежда обиден.

– Джеси, когато те видях последния път, ти беше непознат, който ми каза, че само го дразня и съм причинила несметни щети. Прости ми, че бях малко резервирана.

Оскърбеното му изражение изчезва мигновено и е заменено със съжаляващо.

– Съжалявам. Не го мислех наистина.

– Да – въздъхвам.

– Ела тук! – казва, потупва матрака и аз отивам да се пъхна до него. Лежим настрани един срещу друг, подпрели глави на свитите си лакти. – Повече няма да видиш този мъж.

Надявам се, но се съмнявам.

– Никога ли няма да пиеш повече? – питам нервно. Моментът е достатъчно подходящ да получа информацията, от която се нуждая.

– Да, никога. – Поставя върха на пръста си върху хълбока ми и започва да прави леки кръгове.

Потрепервам.

– Никога ли?

Той спира насред кръга.

– Никога, Ава. Нуждая се единствено от теб и искам и ти да имаш нужда от мен. Нищо друго.

Мръщя се.

– Вече направи така, че да имам нужда от теб. После ме унищожи – казвам тихо. Нямам намерение да го карам да се чувства виновен, но това е истината.

Той приближава към мен, така че носовете ни почти се допират и топлият му ментов дъх докосва лицето ми.

– Никога няма да те нараня.

– Каза го и преди.

– Ава, мисълта да те боли, емоционално или физически, е ужасяваща за мен. Напълно неописуема. Полудявам само като си помисля за това. Искам да забия нож право в сърцето си, задето ти причиних толкова мъка.