Читать «2-Под този мъж» онлайн - страница 13

– Здравейте! – казва тя предпазливо, докато приближаваме, влачейки дрънчащите чували. – Как е той?

Пускам чувала, който изтропва драматично, и хвърлям на Клайв поглед, за да знае, че съм му наистина бясна. Ако беше пуснал Сам, Дрю или Джон в апартамента на Джеси по-рано, можеше да го намерим пиян, а не в кома. Клайв има приличието да изглежда засрамен.

– Спи – отговаря Сам, когато става очевидно, че всячески се старая да накарам Клайв да се чувства виновен.

Когато поглеждам отново към Кейт, виждам, че Сам е плъзнал свободната си ръка около нея и я прегръща. Кейт го избутва игриво.

– Ето – Кейт ми подава сака. – Просто натъпках всичко вътре.

– Благодаря. – Взимам сака.

– Е, значи оставаш тук.

– Да – отговарям и свивам рамене. Сам отново ме поглежда благодарно и отново започвам да се чувствам неудобно.

– Колко ще останеш? – пита Кейт.

Добър въпрос. Колко продължават тези неща? Той може да се събуди довечера или утре. Или след ден. Аз имам работа и трябва да търся апартамент. Поглеждам към Сам за някакво упътване, но той само свива рамене, така че поглеждам отново към Кейт и също свивам рамене.

Внезапно се сещам, че съм оставила Джеси сам горе, и започвам да се паникьосвам. Може да се събуди, а там да няма никого.

– Трябва да се връщам горе – казвам и поглеждам назад към асансьорите.

– Разбира се, върви! – Кейт ме изкъшква с ръка и взима чувала с боклук от пода. – Ние ще се отървем от това.

Казваме си довиждане и обещавам да ù се обадя на сутринта. После се отправям към асансьора, като междувременно инструктирам Клайв да се погрижи за прозореца на колата на Джеси и за вратата на апартамента. Клайв, разбира се, веднага се заема.

Когато пристигам отново на последния етаж и влизам в дневната, заварвам Джеси още спящ.

Е, какво да правя сега? Все още съм с тъмносивата си рокля и на токчета, затова се отправям нагоре и си избирам стая в най-далечния край на площадката. После се преобличам в протрити дънки и черна тениска. Добре би ми дошъл душ, но не искам да оставям Джеси сам твърде дълго. Това ще трябва да почака.

Връщам се долу и си правя черно кафе. Докато стоя и отпивам от кафето в кухнята, решавам, че идеята да прочета нещо за алкохолизма е добра. Джеси трябва да има компютър някъде, затова тръгвам да търся и намирам лаптоп в кабинета му. Пускам го и се чувствам облекчена, когато не ме пита за парола. Взимам го долу и се настанявам в големия стол срещу Джеси, за да го държа под око. Отварям „Гугъл“ и пиша „алкохолици“. Представят ми се седемнайсет милиона резултата. Но най-отгоре на страницата са „Анонимните алкохолици“. Добро място за начало, предполагам. Джон може да казва, че Джеси не е алкохолик, но се съмнявам.

След няколко часа ровене в интернет имам чувството, че мозъчните ми клетки са съсипани. Има толкова много информация – дългосрочни ефекти, психиатрични проблеми, симптоми на отказването. Прочитам статия за тежка травма в детството, която води до алкохолизъм, и започвам да се чудя дали с Джеси не се е случило нещо, когато е бил малък, а грозният му белег веднага изскача в ума ми. Има също генетични връзки, затова се чудя дали някой от родителите му не е бил алкохолик. Затрупана съм с информация и не знам какво да правя с нея.