Читать «Гадателката» онлайн - страница 132

— Той се жертва заради нас — произнесе напевно Лъжекостенурката. — Беше благороден човек.

— Грешиш и в двете преценки.

— Не разбирам.

— Първо, в това нямаше нищо благородно. Искаше му се да го убият и се опитваше да го предизвика повече от столетие… и най-накрая успя. И второ, не бе саможертва от негова страна.

— Напротив.

Ледения поклати глава.

— Някой друг го жертва заради нас — той се обърна към Пенелопа. — Или греша?

— Остави я на мира, Карлос! — сряза го Мишката.

Мъжът премести поглед от момичето към Мишката, после отново към момичето, вдигна рамене и се насочи към труповете, за да ги огледа.

— Мисля, че познавам двама от тях… Този е Подлеца Стоун, а тази — той посочи жената, говорила най-много — е Нина Палоун. За него не се изненадвам, но за нея — предполагаше се, че е една от най-добрите… Никога не съм виждал останалите петима.

— Какво ще правим с труповете? — попита Лъжекостенурката.

— След като пийна едно, ще погреба Вечното хлапе зад пансиона — отговори Ледения. — Можеш да ми помогнеш.

— А другите?

— Нека ги оставим там, където са, засега. Чакаме още два кораба и гледката може да ги наведе към размишления.

Мъжът се запъти към ресторанта.

Мишката се обърна към Лъжекостенурката.

— Благодаря ти, че отмъсти за смъртта на Вечното хлапе.

— Той не значеше нищо за мен, както и аз за него — отвърна извънземният. — Просто защитавах Гадателката.

— Добре, каквито и да са били причините ти, благодаря. Може би е по-добре да започнеш да копаеш гроба му отзад. Сигурна съм, че Карлос ще дойде при тебе след няколко минути.

— Разрешаваш ли ми да тръгна, Гадателко? — попита извънземният.

— Да — рече Пенелопа.

Той излезе на улицата.

— Нямам никакви инструменти — извика оттам.

— Има барака отзад. Сигурна съм, че там ще намериш лопата или кирка.

Лъжекостенурката тръгна без повече въпроси.

— Хайде да влезем вътре, Пенелопа.

— Защо?

— Трябва да поговорим, а предпочитам да го направим на четири очи, никой да не ни чуе. Дори и Лъжекостенурката.

Тя премина през фоайето и влезе в салона, а малкото момиче я последва.

— Седни тук.

Пенелопа седна на канапето, а Мишката се настани до нея.

— Какво има? — попита детето. — Държиш се, сякаш си ми ядосана.

— Не съм, но има нещо, което искам да знам със сигурност.

— Какво?

Мишката се втренчи в очите на Пенелопа.

— Карлос истината ли каза?

— Не разбирам за какво говориш.

— Трябваше ли Вечното хлапе да умре?

— Той искаше да умре. Не бива да си тъжна заради него.

— Не отговори на въпроса ми. Трябваше ли да умре?

— Джими Острието бе по-бърз.

— Но Джими Острието бе наш враг, а Вечното хлапе — наш приятел.

— Но той умря така, както искаше.

— Погледни ме — рече Мишката. — Ти намеси ли се в битката?

Пенелопа срещна погледа й.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Не ми ли вярваш, Мишке?

Мишката дълго не отместваше очи от момичето, после протегна ръце и го прегърна.

— Вярвам ти.

— Тя казва истината — чу се глас откъм вратата.

Мишката подскочи стреснато.

— Мислех, че отиде да пийнеш едно.

— Заключили са сградата, когато започна стрелбата — отговори Ледения.

Внезапно Мишката се намръщи.

— Щом си съгласен, че тя казва истината, какво се опитваше да кажеш тогава?