Читать «Гадателката» онлайн - страница 119

— Ще ни настигнат, преди да се доберем до следващия свят, и ще ни убият.

— Не, няма — ти си прекалено ценна, за да те убият!

— Няма да стане умишлено — обясни малкото момиче. — Ще се опитат да деактивират кораба, но той не е достатъчно устойчив. Щом го улучат, ще убият и трима ни.

— Затова ли вече не бягаме?

Пенелопа кимна.

— По дяволите! А аз се надявах, че най-после си открила начин да ги спреш да ни преследват. Не допуснах, че е просто защото ще умрем, ако продължим да бягаме.

Момичето въздъхна дълбоко.

— Каквото и да се случи тук, поне ще сложи край на всичко. Толкова съм уморена.

— Знам — съчувствено се обади Мишката.

Помълчаха за малко. Пенелопа продължи да бърше праха от куклата си. Накрая се обърна към Мишката:

— Може ли да хапнем вече?

— Разбира се. Но не знам дали в ресторанта ще има подходяща храна за Лъжекостенурката.

— Ще го обидим, ако не го поканим.

— Ако може да се обижда — усъмни се Мишката, като си спомни малката сцена на рецепцията.

— Всеки има чувства, Мишке — рече Пенелопа.

Жената въздъхна и разроши русата коса на момичето.

— Знам, просто и аз съм изморена.

Излязоха от стаята и почукаха на вратата на извънземния. Той излезе почти веднага.

— Пристигнаха ли?

— Гладни сме — каза Пенелопа. — Ще отидем в ресторанта отсреща. Ще дойдеш ли с нас?

— Както искаш, Гадателко.

— Мисля, че трябва да останем заедно.

Слязоха по стълбите, минаха покрай рецепцията, която сега бе празна. Мишката отвори вратата и почти настъпи малко двуутробно животно, което не само приличаше на котка, но и се припичаше на слънце като нея. После тръгна към ресторанта, следвана плътно от момичето и извънземния.

— Мишке? — извика Пенелопа по средата на пътя.

— Какво има?

— Колкото и да ни поискат за храната, плати я.

— Но Костенурката дори не може да яде човешка храна — тя се обърна към извънземния. — Можеш ли?

— Не.

— Тогава защо да им позволя да ни ограбят? — продължи Мишката. — Ако имат нещо против присъствието му, може да изчака отвън.

— Плати им — настоя Пенелопа. — Не е учтиво да го караме да чака отвън.

— С това темпо парите ни ще свършат до утре вечер — възрази Мишката. — Сигурна съм, че Лъжекостенурката ще ни разбере.

— Няма да имаме нужда от парите утре вечер.

— Защо?

— Защото каквото и да се случи, дотогава ще е свършило.

— Нека да бъдем оптимисти и да приемем, че ще оживеем. А в този случай ще имаме нужда от пари.

— Ако стане така, ще ги вземеш от телата на онези, които няма да оживеят — отговори Пенелопа и прекрати дискусията.

После изкачи стъпалата до широката веранда на ресторанта и се загледа в дървената люлка.

— Много е хубава — рече детето. — Може ли да поседя тук, когато привършим с яденето?

— Не виждам защо не — отвърна Мишката, все още под впечатление думите на момичето относно бъдещите събития.

Влязоха в ресторанта, който имаше осем маси, всичките празни, с евтини и избелели покривки. Пълничка жена на средна възраст излезе от съседната стая и се приближи до тях.

— С какво мога да ви услужа? — проговори студено тя и изгледа извънземния с явно презрение.