Читать «Колекцията» онлайн - страница 44

Медисън авеню все още гъмжеше от коли и пешеходци. На Пето авеню покрай нея прелетяваха таксита, лимузини и блестящи автомобили, но в западната част на улицата, която минаваше покрай парка, имаше малко хора. Нийв тръсна глава, когато приближи до Седемдесет и девета улица, и реши, че няма да си позволи да се разколебае.

Тъкмо свиваше към парка, когато една патрулна кола спря до нея.

— Мис Кърни — усмихнат сержант смъкна прозореца. — Как е комисарят?

Тя го позна. По едно време бе шофьор на Майлс. Приближи се да побъбри с него.

На две крачки зад нея Дени рязко спря. Беше облечен с дълго, невзрачно палто, с вдигната нагоре яка и плетена островърха шапка. Лицето му беше почти скрито. Въпреки това обаче усещаше очите на ченгето да се впиват в него иззад прозореца на патрулната кола. Ченгетата добре помнеха лица и можеха да те разпознаят, дори когато само бяха мярнали профила ти. Дени го знаеше. Сега продължи да върви, правейки се, че не забелязва нито Нийв, нито ченгето, но все още усещаше очите да го следят. Точно пред него имаше автобусна спирка. Когато един автобус спря, той се присъедини към тълпата от чакащи и се качи в него. Плати билета си и усети как челото му се изпотява. Още секунда и онова ченге можеше да го познае.

Дени седна мрачно. Тази работа струваше повече, отколкото му плащаха. Когато Нийв Кърни бъде премахната, четиридесет хиляди нюйоркски ченгета щяха да се впуснат на лов за хора.

Докато влизаше в парка, Нийв се зачуди дали беше само съвпадение това, че сержант Колинс я беше срещнал. Или пък, продължи да мисли тя, докато вървеше бързо по пътеката, Майлс е накарал най-добрия нюйоркски полицай да играе ролята на мой ангел-хранител?

Имаше много тичащи, няколко колоездачи, пешеходци и трагичен брой бездомни, легнали под вестници или опърпани одеяла. Можеха да си умрат там и никой нямаше да забележи, помисли си Нийв, докато меките й италиански ботуши се движеха безшумно по пътеката. За свое раздразнение забеляза, че хвърля поглед през рамо. Когато порасна, отиде в библиотеката да види снимките на тялото на майка си във вестниците. Сега, докато все повече ускоряваше стъпка, изпита зловещото чувство, че отново ги вижда. Само че този път нейното лице, а не това на Рената, заемаше първата страница на „Дейли нюз“ над надписа „Убита“.

Кити Конуей се беше включила в курса по езда в Морисън Стейт парк по една-единствена причина. Трябваше да запълва времето си. Тя беше хубава жена на петдесет и осем години с ягодово руса коса и сиви очи, които се подчертаваха от ситните бръчици около тях. Някога тези очи сякаш непрестанно танцуваха дяволито и весело. Когато навърши петдесет, Кити запротестира пред Майкъл: „Как стана така, че все още се чувствам на двадесет и две?“

— Защото си на двадесет и две.

Майкъл беше починал преди почти три години. Докато се мяташе весело върху кафявата кобила, Кити си помисли за всички дейности, в които се беше включила през това време. Сега имаше диплома за агент по недвижими имоти и беше много добра продавачка. Беше обновила къщата в Риджууд, Ню Джърси, която с Майкъл бяха купили само година преди да го загуби. Беше активен член на Дружеството за ограмотяване и веднъж седмично работеше на доброволни начала в музея. Беше предприела две пътувания до Япония, където единственият й син, Майк Младши, офицер от армията, служеше, и беше страшно доволна да прекара времето си с внучката си, наполовина японка. Също така отново бе започнала да взима уроци по пиано, но без ентусиазъм. Два пъти месечно откарваше инвалиди на прием при лекарите им, а последното, с което се беше заела, бе ездата. Но независимо какво правеше и с колко приятели се срещаше, непрекъснато я преследваше усещането за самота. Дори сега, докато игриво потегляше с дузина други курсисти след инструктора, тя изпита единствено чувството на тъга, разглеждайки короните на дърветата и червеникавия блясък, обещаващ пролет.