Читать «Колекцията» онлайн - страница 20

В събота вечерта Нийв и Майлс отидоха в Метрополитън да чуят Павароти.

— Би трябвало да си с гадже — смъмри я Майлс, когато сервитьорът в „Джинджър мен“ им подаде менюто след представлението.

Нийв го погледна.

— Виж, Майлс, излизам с мъже. Знаеш го. Когато се появи някой, който заслужава внимание, ще го разбера, точно както е било при вас с майка. Сега защо не ми поръчаш скариди?

Обикновено Майлс ходеше на ранната служба в неделя. Нийв обичаше да спи до късно и отиваше на епископалната служба в катедралата. Когато се събуди, тя се учуди, че заварва Майлс в кухнята по хавлия.

— Да не си се отказал от вярата? — попита тя.

— Не. Реших днес да дойда с теб — опита се да прозвучи нормално.

— Дали това няма нещо общо с освобождаването на Ники Сепети от затвора? — въздъхна Нийв. — Не си прави труда да ми отговаряш.

След църквата решиха да закусят в „Cafe des Artistes“, после отидоха на кино в кварталния киносалон. Когато се върнаха в апартамента, Нийв отново набра номера на Етел Лемстън, остави телефона да иззвъни шест пъти, вдигна рамене и пришпори Майлс да се захванат с неделното състезание кой пръв ще реши пъзела в „Таймс“.

— Прекрасен, отморяващ ден — изкоментира Нийв и се наведе над Майлс, за да целуне темето му, след новините в единадесет. Видя изражението му.

— Не го казвай — предупреди го тя.

Майлс стисна устни. Знаеше, че е права. Тъкмо се готвеше да каже: „Дори утре времето да е ясно, не ми се ще да тичаш сама.“

Настоятелното звънене на телефона в апартамента на Етел Лемстън не мина незабелязано.

Дъглас Браун, двадесет и осем годишният племенник на Етел, се бе пренесъл тук в петък следобед. Поколеба се дали да поема риска, но можеше да докаже, че същия ден го бяха изхвърлили от незаконно наетото жилище.

— Просто имах нужда да отседна някъде, докато си намеря нов апартамент — това щеше да е обяснението му.

Реши, че ще е по-добре да не вдига телефона. Честите обаждания го дразнеха, но той не желаеше да огласява присъствието си. Етел не му разрешаваше да вдига телефона.

— Не е твоя работа кой ми се обажда — беше му казала. Сигурно същото бе казвала и на други хора.

Беше сигурен, че решението му да не отваря вратата в петък следобед бе мъдро. Бележката, която бяха мушнали под вратата в коридора, се отнасяше до поръчаните от Етел дрехи.

Дъг се усмихна мрачно. Сигурно с тази поръчка смяташе да го натовари Етел.

В неделя сутринта Дени Адлер чакаше нетърпеливо под острия, силен вятър. Точно в единадесет видя да приближава черен шевролет. С широки крачки излезе от относителното прикритие на Брайънт парк на улицата. Колата спря, той отвори вратата и се плъзна вътре, след това потеглиха, преди да е успял да затвори вратата.

В годините след Атика Големия Чарли бе посивял още повече и бе увеличил килограмите си. Воланът потъваше в гънките на стомаха му.

— Здрасти — рече Дени, без да очаква отговор. Големия Чарли кимна.

Колата вървеше бързо по „Хенри Хъдзън паркуей“ и премина по моста „Джордж Вашингтон“. Чарли сви към „Палисадс интърстейтс паркуей“. Дени забеляза, че докато останалият из Ню Йорк сняг бе кишав и пропит от сажди, снегът встрани от магистралата бе все още бял. Ню Джърси, щатът градина, помисли си саркастично той.