Читать «Сърце назаем» онлайн - страница 10

Емили обожаваше работата, предшестваща началото на процес, и нямаше нищо против извънредните часове, посветени на проучвания. Скоро обаче си даде сметка колко много време й отнема тичането от службата до вкъщи, за да се погрижи за Бес. Пък и беше гузна, защото оставя клетото животинче само до късно вечерта.

И друг бе забелязал това. Зак Ланинг, започнал да подготвя двора си за пролетно засаждане, я причака рано една вечер, когато тя се прибираше с Бес.

— Госпожо Уолъс — подхвана той, като избягваше погледа й, — прави ми впечатление колко бързаш да отскочиш до вкъщи заради кучето. После пак хукнеш нанякъде. Четох с какво голямо дело си се захванала. Обзалагам се, че си претрупана с работа. Искам да ти кажа, че обожавам кучета, но собственикът е алергичен и не ми позволява да си взема едно вкъщи. Наистина с радост ще се грижа за твоето. Чух, че й викаш Бес. Ако къщата ти е като моята, значи част от задната веранда е остъклена и отоплена. Достатъчно е да оставяш кошарата й там и да ми дадеш ключ към верандата. Така ще я пускам, ще я храня и ще я водя на хубава дълга разходка. Задният ми двор е ограден и тя може да тича из него, докато работя в градината. После ще я прибирам и ще заключвам след себе си. Така няма да се притесняваш за нея. Сигурен съм, че с Бес ще се спогодим чудесно.

— Много мило от твоя страна, Зак. Ще помисля за предложението ти. В момента обаче наистина много бързам. Ще ти се обадя след ден-два. Номерът ти има ли го в указателя?

— Разполагам само с мобилен телефон — отвърна той. — Ще ти дам номера.

Докато Емили излизаше с колата по алеята, за да се върне в службата, Зак едва сдържаше вълнението си. Веднъж само да пипне ключа от верандата, лесно ще направи восъчен отпечатък от ключалката на вратата към останалата част от къщата. Не се съмняваше, че Емили ще приеме предложението му. Тя наистина обича безполезната космата топка, помисли си той. А когато вляза вътре, ще се кача горе и ще потършувам из чекмеджетата й.

Искам да докосна всичко, което носи.

7.

Алис Миле се ужасяваше от мисълта да се яви като свидетел по делото. Загубата на единственото й дете, Натали Рейнс, я ужаси и съсипа. „Как е възможно той да й причини това?“ — питаше се тя постоянно — и денем, и нощем. В неизменно повтарящия се сън тя все се опитваше да стигне до Натали. Трябваше да я предупреди, че ще й се случи нещо ужасно.

Постепенно сънят се превърна в кошмар. Докато тичаше слепешката в тъмнината, Алис се спъваше и падаше. Усещаше едва доловимия аромат на парфюма на Натали. Без да вижда, тя знаеше, че се е препънала в тялото на дъщеря си.

И именно в този момент се събуждаше с писък.

— Как е възможно той да й причини това?!

През първата година кошмарът я спохождаше по-рядко, но след като обвиниха Грег и започна медийната лудост, го сънуваше все по-често. Затова след телефонното обаждане от прокурор Емили Уолъс, която я покани да се яви на разговор през едно утро в средата на април, тя прекара цялата нощ в удобния фотьойл, често задремвайки пред телевизора. Все пак се надяваше, че дори да заспи, няма да е дълбоко и няма да потъне в кошмара.