Читать «Сърце назаем» онлайн
Мери Хигинс Кларк
Мери Хигинс Кларк
Сърце назаем
Благодарности
Живеем във времена на медицински чудеса. Всеки ден спасяват хора, които само допреди едно поколение щяха да умрат. Няколко пъти съм писала романи, докосващи се до тази тема, и определено обичам да описвам подобни случаи.
Винаги с радост започвам своите благодарности към дългогодишния си редактор и приятел Майкъл Корда, който, заедно със старши редактора Аманда Мърей, ме напътства и насърчава от първата до последната страница. Много благодаря.
Благодарности на заместник-директора на „Джипси да Силва“, на моя издател и съпътстващите ме читатели Ирен Кларк, Агнес Нютън и Надин Петри. Страхотен екип работи за мен.
Много благодарности на доктор Стюарт Джефнър, началник на отделението за бъбречни и панкреасни трансплантации към медицинския център „Сейнт Барнабас“ в Ливингстън, Ню Джърси, за любезността, с която отговаряше на въпросите и питанията ми относно трансплантациите на сърце.
Специални благодарности на Лъки, обична малка малтийска болонка, която принадлежи на дъщеря ми Пати и внука ми Джери. Лъки ме вдъхнови за образа на кучето Бес в този роман. Дължа й почерпка.
А сега е време вие, моите приятели и читатели, да започнете да прелиствате страниците. Както биха казали ирландските ми предци: „Надяваме се да се забавлявате“.
1.
По-скоро усещането за обреченост, отколкото североизточният вятър накараха Натали да побегне от Кейп Код към Ню Джърси преди зазоряване в понеделник. Очакваше да намери убежище в уютната къща в Кейп Код, принадлежала някога на баба й, а сега нейна собственост, но леденият дъжд, който биеше по прозорците, само увеличаваше ужаса й. После, когато срив в електроснабдяването потопи къщата в тъмнина, тя лежеше будна, сигурна, че всички доловими шумове са от неканен гост.
След петнайсет години беше убедена, че вече знае кой е убил съквартирантката й Джами по времето, когато и двете бяха млади актриси с обещаваща кариера. И той знае, че аз знам, помисли си тя забелязах го в погледа му.
В петък вечер той дойде с компания на последното представление на „Трамвай Желание“ в театър „Омега“. Тя играеше Бланш Дюбоа, най-трудната, но и най-удовлетворяващата роля в кариерата й до момента. Получи хвалебствени отзиви, но ролята я изцеди емоционално. Затова след представлението, когато някой почука на вратата на гримьорната й, за миг се изкуши да не отговори. Все пак отвори и всички нахлуха да я поздравят. И тогава изведнъж го позна. Наближаваше петдесетте, понапълнял, но несъмнено бе човекът, чиято снимка липсваше от портфейла на Джами, след като откриха тялото й. Джами го обгръщаше в тайнственост и го наричаше Джес „галеното ми име за него“, както обясняваше тя.
Бях така шокирана, че при представянето го нарекох Джес, помисли си Натали. Сред всеобщата възбуда не допускам някой да е забелязал, но той ме чу.
На кого да кажа? Кой би ми повярвал? Моята дума срещу неговата. Моят спомен от малка снимка, която Джами криеше в портфейла си. Открих я, защото й бях заела картата си „Виза“ и исках да си я прибера. Джами се къпеше в банята и се провикна да си я взема от портфейла си. Именно тогава видях снимката, пъхната зад няколко визитни картички.