Читать «47-ият самурай» онлайн - страница 17

Залегна. Вратата бе разбита и във входа зееше черна дупка. Приличаше на врата към ада. Ето сега щеше да има полза от огнехвъргачката. Една дълга струя щеше да прочисти всяко ъгълче и всяка цепнатина, щеше да свърши сама работата и нямаше да се налага да се промъква вътре, да проверява всяко помещение и да убива.

Ърл си пое дъх и влезе в подземния свят, опитвайки се да преодолее гаденето от задушливия дим, вонята на клозет, кръв и храна, тръпките, които го побиха от студа в мрачното помещение. Сякаш влизаше в мравуняк.

Отляво чу равномерно чукане като от кълвач и се обърна, прекрачи един труп. Едно бавно дум, дум, дум на тежка картечница. Надникна в следващата камера и наистина трима души стреляха с голяма „Намбу 7.7“ по цели в подножието на склона. Единият се прицелваше, другият стреляше, третият сменяше лентите. Щяха да се сражават до последния си миг, дори не бяха разбрали, че входът е взривен.

Беше чисто убийство. Обикновено човек не вижда какво става — само силуети, които изведнъж спират да се движат и изчезват. Сега Ърл просто дръпна спусъка, почувства топлината на картечницата, тримата японци бяха покосени за секунди, стана толкова лесно. Не по-трудно от поваляне на градински цветя със силна водна струя. Картечницата потрепери и изстреля дълъг откос, войниците дори не разбраха какво става, умряха за броени мигове, единия се погърчи за секунда, другият се стовари тежко на земята, третият просто се свлече, осветен от ярката синкава светлина на трасиращите куршуми.

Ърл се завъртя наляво, олюля се леко, ожули челото си в ниския таван и се прехвърли към следващата камера.

* * *

Капитанът тръсна глава и се опита да проясни съзнанието си. Всичко го болеше и когато вдишваше, нагорещеният вонящ въздух изпълваше белите му дробове и дразнеше гърлото му. Имаше чувството, че се дави в море от дим и изпарения. Стисна главата си с ръце, за да се избави от болката, но това не помогна. Къде се намираше, какво беше това, какво ставаше?

Камерата, в която се намираше, бе поела основната ударна вълна от взрива. Картечницата не стреляше, беше килната на една страна, пълначът изглеждаше мъртъв — проснат по гръб, с окървавено лице и гърди, с изцъклени очи. Някоя отломка го бе улучила в главата или гръбнака, прекъсвайки в миг на милосърдие жизнения му път.

Беше Судо от Кюшу.

„Ти не умря в пламъци — помисли си Яно. — Удържах на обещанието си.“

Един от войниците се беше изправил и се мъчеше да завърти картечницата; третият също се опита да му помогне, макар и с последни сили, защото бе тежко ранен.

В този момент капитанът чу гърмежи съвсем наблизо и разбра, че някой от косматите изроди е проникнал в бункера. Бързо посегна към пистолета си, но ударната вълна бе откъснала кобура му. Беше беззащитен. Огледа се. Мечът му бе паднал отдясно.