Читать «47-ият самурай» онлайн - страница 19

Той се отдръпна, знаеше, че патроните са свършили или остават съвсем малко. Спря за малко, освободи празния пълнител и той падна. Вкара нов, зареди и се промъкна през ниския коридор, ожулвайки отново голата си глава. Стигна до последната камера.

Знаеше, че го чакат.

„Бог да ми е на помощ — помисли си. — Пък ако ще, да е за последен път.“

И влезе.

4.

Молбата

— Не съм сигурен за това, господин Яно — каза Боб. — Знам, че в битка всичко се размива. Не можеш да кажеш кой какво е направил. Официалните доклади обикновено са много далеч от истината.

— Знам. Резултатът щеше да е същият, ако бе загинал от снаряд, рикошет, снайперистка стрелба или по някоя друга от десетина възможни причини. Разбирам също, че ако баща ви го е направил, то е било, защото е изпълнявал дълга си, защото не е имал друг избор, защото е било война. Знам със сигурност обаче, че той е бил там и е проникнал в бункера. Медалът е доказателство за това, а има и свидетелства на очевидци.

— Само едно знам, господине. Битката е ужасно нещо, както и убиването на хора. — Нещо накара Боб да направи необичайно признание. — Имал съм нещастието да стана свидетел и да участвам в много такива сцени. Когато бях в морската пехота, съм преследвал и убивал хора във Виетнам. Много съм мислил за това и мога да кажа само едно: беше война.

— Разбирам — И аз съм видял не една битки. Това е начинът на живот, който сме избрали, пътят, който сме следвали.

Слънцето прежулваше.

— Но много се надявам да разберете пътя, който ми е отредила съдбата. Трябва да ви задам още един въпрос. Правя го само от любов към баща ми, толкова силна, колкото вие все още чувствате към своя.

— Казвайте — подкани го Боб — Разбирам, че затова сте дошли.

— Има един меч — каза японецът.

Боб примигна объркано, отначало не разбра. Дали Яно имаше предвид меча, който току-що му беше подарил? Този меч ли? После се сети: не, не, мечът на баща му. Навремето баща му имаше един меч. Японците ги наричаха „бандзай“ или нещо подобно; спомняше си думата не от това, което му бе разказал баща му, а от комиксите на военна тематика, които беше чел като свещени писания през петдесетте. Представи си го като зловещо, закривено острие, с дълга, увита с платнени ленти ръкохватка със змийска глава на върха. „Бандзай! Бандзай!“ — крещеше в комикса някой брадат, напомнящ на пещерен човек японски сержант с кръгли очилца начело на войниците си, настъпващи като жива вълна. Боб съзнаваше, че тази представа за японците вероятно няма нищо общо с истината.

— Познавам младите войници в битка — продължи Яно. — След като оцелее, всеки иска да си вземе нещо за спомен, нещо символично, което да му напомня за победата. Кой би могъл да ги обвинява?

— И аз съм виждал такива случаи — съгласи се Боб.

— Знам, че стотици, хиляди, вероятно десетки хиляди мечове са били пренесени от тази страна на Тихия океан. А също пистолети „Намбу“, знамена, особено знамена, карабини „Арисака“, каски, все спомени от трудно спечелени битки.