Читать «47-ият самурай» онлайн - страница 15

Боб погледна японеца.

Беше мъж на неговата възраст, с ъглеста глава и късо подстригана прошарена коса, с уверен поглед и набито телосложение. Въпреки жегата и праха носеше тъмен костюм с вратовръзка и излъчваше военно достойнство от всяка пора на тялото си.

— Боб — заговори Том Дженкс, — това е…

— Знам. Господин Яно, който наскоро се е пенсионирал от…

В този момент Боб замълча неволно, защото забеляза, че лявото око на японеца, макар и с почти същия цвят като дясното, не беше фокусирано, въпреки че се движеше едновременно с другото. Беше стъклено. После забеляза от горната и долната му страна — макар и умело зашити с всички средства на съвременната пластична хирургия — следи от тежка рана.

— … военните сили на своята страна. Господине, за мен е удоволствие да се запознаем. Аз съм Боб Лий Суогър.

Господин Яно се усмихна, показвайки белите си, равни зъби, и се поклони, както Боб бе виждал само по филмите: дълбоко и искрено, сякаш му доставяше удоволствие да го прави.

— Не исках да ви безпокоя, сержант Суогър.

Боб си спомни, че отнякъде е чувал за смиреността на японците, колко се притеснявали да не обезпокоят някого. Изведнъж видя логиката да карат един час по черните пътища, вместо да го посетят направо в дома му.

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита Боб. — Провеждате някакво изследване за Йоджима, нали?

— Първо, сержант Суогър, ако ми позволите…

Японецът извади от джоба си малка кутийка, поклони се и му я подаде.

— Малък подарък като израз на признателност за времето ви и знанията, които ще споделите с нас.

Боб леко се изненада. Не му беше много до подаръци, поклони и други любезности, които му се струваха безсмислени при трийсетградусовата жега сред пустинята в американския запад, на неговия парцел, още повече, че целият бе плувнал в пот.

— Това наистина ме радва, господине. Много съм ви признателен.

— Японците винаги правят подаръци — обясни Том Дженкс. — Това е техният начин да поздравят или да благодарят.

— Моля ви — настоя японецът.

Кутийката беше толкова грижливо опакована, че на Боб му се стори кощунство да я отвори. Чувстваше се обаче задължен да го направи, затова разкъса хартията, възхищавайки се на сложния начин, по който бе нагъната. Накрая отвори кутийката.

— Брей, голяма красота.

Вътре имаше миниатюрен меч, майсторски изработен. Финото острие блестеше, бижутерът дори бе увил ръкохватката с тесни лентички.