Читать «47-ият самурай» онлайн - страница 14
Стивън Хънтър
Гл.серж. (о.з.) Боб Лий Суогър
RR 504
Крейзи Хорс, Айдахо
Уважаеми сержант Суогър,
Надявам се, че се радвате на заслужената си почивка и ви моля да ми простите за безпокойството, защото знам, че сте човек, ценящ личния си комфорт.
Аз съм пенсиониран полковник от морската пехота и в момента оглавявам Историческата секция в Хендерсън Хол, Арлингтън, Вирджиния — главното командване на Морската пехота.
От няколко месеца си сътрудничим с Филип Яно от Токио. Господин Яно е прекрасен човек. Той е бивш военнослужещ от Японските сухопътни отбранителни сили, където е бил полковник и командир на батальон. Работил е съвместно с различни американски и британски военни училища, включително за обучение на рейнджъри, парашутисти, сили със специално назначение, британските САС и Колежа за командири и щабни офицери във форт Лийвъруърт, Канзас. Освен това има магистърска степен по бизнес администрация от Станфордския университет.
Това лято господин Яно изучава архивите на морската пехота във връзка с кампанията на остров Йоджима през февруари и март 1945 г. Тъй като баща ви е изиграл важна роля в тази битка и е бил сред двайсет и тримата морски пехотинци, удостоени с Медал за храброст заради участието си, той се надява, че ще има възможност да разговаря с вас. Доколкото разбрах, господин Яно подготвя книга за Йоджима от японска гледна точка. Той е учтив, внимателен, мил човек и способен военен служител. Надявам се, че ще му помогнете.
Моля ви да му окажете пълно съдействие. Дано да нямате нищо против да му разкажете за спомените на баща си. Както казах, той е възхитителен човек, който заслужава уважение и съдействие.
Ще му дам координатите ви и по някое време през следващите няколко седмици той ще се свърже с вас. Благодаря ви предварително и най-добри пожелания.
С уважение
Боб не смяташе, че е най-подходящият човек за това. Когато прочете писмото, той си помисли: „Е, какво сега? Какво знам аз?“ Старецът — както и той самият години по-късно — не обичаше да разправя за времето, когато над главата му са свистели куршуми. Това някак оставаше затворено в теб, човек никога не говореше за него.
Знаеше обаче, че баща му, който бе гонил, мразил, убивал, взривявал и горил по най-ужасен начин японците в продължение на три години, също ги уважаваше така, както само смъртни врагове могат да се уважават. Любов би звучало твърде пресилено; прошка и изкупление — също. Но ако го наречете изцеление, би било почти точно. Спомняше си една сцена със стареца в една аптека, трябва да е било през 52-ра или 53-та, две години преди да се спомине. Някой го подкачи: „Слушай, Ърл, тия жълтури, тия дребни дяволи? Колко от тях опече през войната?“ Бащата на Боб веднага придоби сериозно изражение, сякаш се засегна, и отговори: „Говори, каквото щеш, но те бяха адски добри войници и отстояваха позициите си до последната капка кръв. Стояха и се сражаваха, дори когато изгаряха живи. Никой никога не е обвинил японски пехотинец, че не е изпълнил бойния си дълг.“ После старецът, иначе толкова приказлив и властен, тактично смени темата на разговора. Имаше неща, които не искаше да споделя с никого, особено пред онези, които не са били там — на плажовете и малките островчета в океана.
