Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 309

— Зарежи. И какво? Пак поклати глава.

— Казах ти всичко за този епизод. Каквото можах. Каръл Джърбър загина на Бенефит Стрийт в Лос Анджелис. Дениз Шуноувър живее в Поукипси. Каръл мразеше математика, дори не умееше да смята дроби, а Дениз преподава математика. Нима е възможно двете да са една и съща личност? Пълен абсурд. Точка по въпроса. Искам да разбера как така си научил от Тед. Боби, невъзможно е още да е жив. Вече трябва да е над сто. Доста над сто.

— Мисля, че времето няма голямо значение, когато си беглец — обясни Боби. Както и по радио УКНД, което тъкмо въртеше парчето на Джими Джилмър, в което се пееше за Шугар Шак под бухащия акомпанимент на някакъв инструмент.

— Беглец ли? Какъв…

— Не знам и няма никакво значение. Но тъй като тази част от историята може би все пак има значение, трябва Да ме слушаш внимателно. Разбра ли?

— Разбрах.

— Аз живея във Филаделфия. Имам прекрасна жена, която е професионален фотограф, три прекрасни пораснали деца, прекрасно старо куче с добър нрав и стара къща, която вечно се нуждае от ремонт. Жена ми казва, че това е защото децата на обущаря вечно ходят боси, а покривът на дърводелеца вечно тече.

— Значи ти си дърводелец, така ли?

Той кимна.

— Живея в Редмънт Хилс, а когато се сетя да си купя вестник, винаги взимам местния „Инкуайърър“.

— Дърводелец — размишляваше тя. — Винаги съм смятала, че от теб ще излезе я писател, я нещо такова.

— И аз така смятах. Но по едно време си мислех, че ще свърша в щатския затвор в Кънектикът, което също не се случи, тъй че в крайна сметка всяко зло за добро.

— И какво имаше в този колет, за който спомена? И какво общо има той с Тед?

— Пратката пристигна по „Федерал Експрес“ от името на някой си Норман Оливър. Банкер. Изпълнител на завещанието на Съли. Вътре намерих това.

Бръкна в спортния сак и измъкна стара изтъркана бейзболна ръкавица. Сложи я в скута на жената до себе си. Тя я обърна и огледа изписаното с мастило име.

— Мили Боже — изтърси с равен глас.

— Не съм виждал това съкровище от деня, когато те намерих отсреща в горичката с изкълчено рамо. Сигурно някое хлапе е минало, видяло я е на тревата и просто я е взело. Въпреки че още тогава беше доста поизносена.

— Уили я открадна — обясни тя. — Уили Шърман. Аз пък си мислех, че е готин. Виждаш ли каква съм глупачка, никак не познавам хората? Още от едно време.

Той я изгледа с безмълвна изненада, но тя не забеляза — беше впила поглед в старата бейзболна ръкавица, модел „Алвин Дарк“, подръпваше оплетените кожени връзки, които криво-ляво крепяха кожената обшивка. А после направи нещо трогателно, което много го развълнува — така постъпи и той в мига, когато видя какво се крие в пощенската пратка: доближи ръкавицата до носа си и вдъхна сладостната миризма на кожа, примесена с дъх на машинно масло. С гази разлика, че той веднага я нахлузи на дланта си. Така правеха бейзболистите, така правеха хлапетата — напълно несъзнателно, като дишането. Норман Оливър сигурно също е бил малък в някакъв момент, но очевидно не е играл бейзбол, защото не бе намерил листчето, което бе напъхано в ръкавицата на дъното на малкото пръстче — онова с дълбоката резка в кожата от външната страна. Боби пръв откри бележката. Като нахлузи ръкавицата, я закачи с нокът и тя прошумоля.