Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 311
Стивън Кинг
— Обърни отзад. Погледни какво пише там.
Каръл го послуша. Под „Всички права запазени“ пишеше:
— Като го прочетох, разбрах, че трябва да дойда, защото
Тя плачеше, разтърсвана от ридания, стискаше откъснатата страница и се взираше в надписа в тясното бяло поле под условията за преиздаване:
— Какво означава това? Знаеш ли? Знаеш, нали?
Каръл поклати глава.
— Няма значение. Нещо лично, нищо повече. Което ми е много ценно, както на теб ръкавицата. За стар човек добре знае къде да те бодне, този твой Тед, а?
— Май да. Сигурно това им е работата на бегълците. Тя вдигна поглед. Още подсмърчаше, но не изглеждаше кой знае колко нещастна.
— Боби, защо прави това с нас? И откъде знае, че ще Дойдем? Четирийсет години са много време. Хората порастват и децата, които са били, остават в миналото.
— Мислиш ли?
Тя продължи да се взира в него в сгъстяващия се здрач, отсрещната горичка тънеше в плътни сенки. Сред дърветата — където някога бе плакал и където откри Каръл самотна и наранена — вече почти се бе стъмнило.
— Понякога остава малко магия — заяви Боби. — Поне аз така си мисля. Дойдохме, защото и до ден-днешен чуваме правилните гласове. Ти чуваш ли ги? Гласовете?
— Понякога — с нежелание призна тя. — Понякога ги чувам.
Боби взе ръкавицата от скута й.
— Ще ме извиниш ли за секунда?
— Разбира се.
Разходи се до горичката, коленичи на земята да се провре под един храст и остави старата си бейзболна ръкавица на тревата с джобчето нагоре, към смрачаващото се небе. После се върна на пейката и отново се настани до Каръл.
— Там й е мястото.
— Утре някое хлапе ще я намери и ще я вземе, нали знаеш? — Тя се засмя и изтри очи.
— Може би — съгласи се той. — Или може би просто ще изчезне. Ще се върне там, откъдето е дошла,
Последните розови отблясъци вече сивееха. Каръл отпусна глава на рамото на Боби, а той я прегърна. Седяха мълчаливо, а по радиото в краката им зазвуча песен на „Платърс“.
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
Наистина съществува клон на Мейнския университет в Ороно. Знам, защото учих там от 1966 до 1970 година. Героите в романа обаче са напълно измислени, а описаните тук университетски сгради никога не са съществували. Харуич също е измислен, въпреки че Бриджпорт е действителен град, но моето описание не е. Въпреки това обаче шейсетте не са измислени — те наистина се случиха.
Освен това съм си позволил и някои хронологически волности, най-голямата от които е препращането във времето на телевизионния сериал „Затворникът“ две години по-рано от действителната му поява на малкия екран в Съединените щати — но иначе се опитвах да остана верен на духа на епохата. Дали това е възможно? Не зная, поне се опитах.
„Слепият Уили“ се появи в по-ранна и малко по-различна версия в списание „Антеус“ през 1994.
Искам да благодаря на Чък Верил, Сюзан Молдоу и Нан Греъм за помощта, която ми оказаха да събера кураж за написването на тази книга. Освен това искам да благодаря на съпругата си. Без нея никога нямаше да се справя.