Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 307
Стивън Кинг
Зад него долетя много строг женски глас:
— Няма да вървя с вас, ако псувате.
Боби толкова рязко се извъртя, че радиото се плъзна от скута му и падна в тревата. Не виждаше лицето на жената — тя бе просто силует на фона на червеното небе, което се простираше от двете й страни като криле. Понечи да каже нещо, но не успя. Дъхът му бе замрял, а езикът му лепнеше на небцето. Дълбоко в себе си долови глас, който размишляваше: «Значи това означава да видиш призрак?»
— Боби, добре ли си?
Тя с бързи крачки заобиколи пейката и червеният залез го заслепи право в очите. Боби зяпна, вдигна ръка и затвори очи. Долови парфюм… или аромат на летни треви? Кой знае. Като отвори очи, продължаваше да не вижда нищо, освен очертанията на женския силует — вместо лицето й пред очите му играеше зелен отпечатък на заслепилото го слънце.
— Каръл? — дрезгаво изрече. — Мили Боже, ти ли си наистина?
— Каръл ли? Не познавам никаква Каръл. Името ми е Дениз Шуноувър.
И все пак беше тя. За последен път я видя, когато бе едва единайсетгодишна, но беше сигурен, че е тя. Трескаво разтърка очи. Диджеят се обади сред тревата:
— Това е УКНД, където вашето минало е вечно настояще. Ще чуете Клайд Макфатър. Той иска да ви зададе «Любовен въпрос».
Естествено — нали затова бе дошъл? Със сигурност не е тук заради Съли, или поне не само заради Съли. Същевременно бе толкова убеден, че е мъртва. От мига, в който видя изгорялата до основи къща в Лос Анджелис, бе абсолютно сигурен. И как го болеше сърцето, сякаш ги деляха не четирийсет години, а два телефонни разговора и разходка по улицата.
И докато Боби упорито мигаше и се опитваше да прогони плуващото слънчево петно от очите си, жената се наведе и решително го целуна по устните, после му прошепна на ухото:
— Трябва да се прибирам. Имам да правя салата. Какво е това?
— Последните ти думи, с които се разделихме като деца — отговори и се обърна към нея. — Ти дойде. Ти си жива и дойде.
Заслепението му почти бе преминало и най-сетне успя да разгледа лицето й, озарено от лъчите на залязващото слънце. Беше красива въпреки белега, който се спускаше от дясното й око чак до брадичката… а може би тъкмо заради него. Около очите й имаше бръчици, но кожата на челото и около устните й бе съвършено гладка.
Боби с удивление откри, че косата й съвсем се е прошарила.
Сякаш прочитайки мислите му, тя протегна ръка и погали голото му теме:
— О, толкова ми е мъчно — възкликна… но на Боби му се стори, че съзира едновремешните дяволити пламъчета в очите й. — Имаше най-разкошната коса на света. Рионда все повтаряше, че тя е половината от любовта ми към теб…
— Каръл…
Тя докосна устните му с пръст. Ръката й също беше покрита с белези, а кутрето й бе обезобразено. Белези от изгаряне.
— Нали ти казах, не познавам никаква Каръл. Името ми е Дениз. Като в онази стара песен на „Ранди енд Рейнбоус“. — Тя затананика. Боби я знаеше добре. Знаеше всички шлагери. — Ако отвориш документите ми, навсякъде пише Дениз Шуноувър. Видях те на церемонията.
— А аз не те видях.