Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 306

Не ме наричай глупава, Бобенце.

Няма да удряте Боби, той не е като ония.

Беше истинско съкровище, дечко, и все пускаше онази песен на Джо Стафърд.

Това е ка… а ка е съдба.

Обичам те, Тед…

— Обичам те, Тед — изрече Боби; не извика, но и не стенеше. Сякаш мереше думите как му стоят. Дори не си спомняше как изглеждаше Тед Бротиган, образите се размиваха в съзнанието му (помнеше ясно само цигарите «Честърфийлд» и безбройните безалкохолни бири), но като изрече тези думи, изпита топлина.

Тук се намеси един друг глас. Щом той се обади, Боби почувства как за пръв път, откакто си бе дошъл, в очите му парят сълзи.

— Знаеш ли, Боби, нямам нищо против като стана голям, да стана магьосник. Ще пътувам с някой карнавал или цирк, ще нося черен костюм и цилиндър…

— И ще вадиш зайци и какви ли не боклуци от него — довърши Боби и извърна поглед от поле «Б». Засмя се, отри очи, после прекара длан по темето си. Ни косъм не беше останал — последните кичури окапаха точно когато си му беше времето, преди петнайсет години. Прекоси алеята (през 1960 бе посипана с чакъл, а сега бе асфалтирана и маркирана със знаци и надписи «САМО ЗА ВЕЛОСИПЕДИ, ЗАБРАНЕНО ЗА РОЛЕРБЛЕЙДОВЕ!») и седна на една пейка — сигурно същата, на която бе седял, когато Съли го покани да отидат на кино, но Боби отказа, защото искаше да си довърши «Повелителят на мухите». Остави спортния сак на пейката.

Точно отсреща беше горичката. Беше сигурен, че това е същата горичка, където го заведе Каръл, когато се разплака. Скри го, за да не го види никой как надува гайдата като бебе. Никой, освен нея. Дали не го прегърна, докато се наплаче? Не помнеше точно, но май беше така. По-ясен бе споменът за срещата с трите момчета от «Сейнт Гейб», които за малко да ги натупат. Приятелката на майката на Каръл ги спаси. Не й помнеше името, но тя се появи точно навреме… както онзи морски офицер изникна тъкмо навреме да отърве задника на Ралф на края на «Повелителят на мухите».

«Рионда, така се казваше. Заплаши ги, че ще ги обади на свещеника, а той ще каже на техните.»

Но Рионда не била там, когато същите момчета намерили Каръл. Дали щеше да загине в пожара в Лос Анджелис, ако Хари Дулин и неговите приятелчета не я бяха пребили? Не се знае със сигурност, но Боби смяташе, че отговорът е може би не. Дори сега сви юмруци при мисълта: «Ама после падна ли ми, Хари? Падна ми, и още как.»

Но вече беше твърде късно. Вече всичко се беше променило.

Боби разтвори сака, порови вътре и извади транзистор на батерии. Далеч не можеше да се мери с онова страшилище, което се размина с него на път към съблекалните, но щеше да му свърши работа. Трябваше само да го включи — вече беше настроено да хваща УКНД, Домът на старите шлагери в Южен Кънектикът. Трой Шондъл пееше «Този път». Боби беше доволен.

— Съли — каза той, зареял поглед в горичката, — ти беше точно копеле.