Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 305

Пък и какво. Каръл наистина беше неговата малка приятелка. Беше ли? Беше.

Оставаше му да види още едно място, преди да се върне при колата си, и отправяйки прощален поглед на дома, където бе живял с майка си до лятото на 1960, се спусна по Броуд Стрийт, размахвайки спортния сак в ръка.

В онова лято имаше някаква магия, дори на петдесетгодишна възраст не се съмняваше в това, но вече не помнеше каква е била тя. Може би просто е имал детство като в разказ от Рей Бредбъри, каквото са имали повечето деца от малките градчета, или поне си мислят, че са имали — в което действителният свят и мечтите понякога се преплитат и пораждат чудно вълшебство.

Да, но… ъ-ъ…

Нека не забравяме розовите листенца, които пристигнаха чрез Каръл… но дали те означаваха нещо? Едно време означаваха — на онова самотно, почти изгубено създание, което беше тогава, Му се струваше, че означават — но те отдавна се бяха изгубили. Загуби ги горе-долу по времето, когато видя снимка на изгорялата къща в Лос Анджелис и разбра, че Каръл Джърбър е мъртва.

Тогава му се струваше, че нейната смърт изличи не само всякаква магия, а дори целия смисъл от детството. Каква полза от него, ако после ти се случват подобни неща? Лошото зрение и лошото кръвно са едно на ръка; лошите помисли, лошите сънища и лошите намерения — съвсем друго. По някое време ти се приисква да извикаш на Бога: «Хайде, мойто момче, стига вече.» Пораствайки, ти изгуби своята невинност, но нима трябваше да губиш и надежда? Каква полза на единайсет да целунеш едно момиче на виенското колело, ако след още единайсет години ще разтвориш вестника и ще научиш, че е изгоряла в някаква схлупена къщурка на някаква задънена уличка? Каква полза да помниш красивите й тревожни очи или как слънцето блести в косата й?

Така разсъждаваше до преди седмица и имаше много какво да каже по въпроса, но после отново почувства старата магия. «Хайде — сякаш го подкани тя. — Хайде, Боби, хайде, стари мръснико, ела си у дома.» И ето ги го на, пак в Харуич. Уважи своя приятел от детството, наобиколи старите места (без да се просълзи) и вече почти бе дошло време да си ходи. Оставаше му да посети едно последно място.

Вече беше време за вечеря и градският парк беше почти празен. Боби закрачи към телената ограда зад хоума на поле «Б», разминавайки се с трима закъснели играчи. Двама носеха спортни екипи в огромни червени сакове, а третият беше нарамил касетофон, от който оглушително дънеше «Офспринг». Трите момчета го изгледаха недоверчиво, но Боби никак не се изненада. Той бе възрастен в царството на децата и живееше във времена, когато такива като него будят подозрение. Реши да не усложнява нещата с кимане, поздрави и глупави въпроси от сорта на «Как мина мачът, момчета?» Те отминаха по своя път.

Боби спря, вплете пръсти в телените ромбчета на мрежата и зарея поглед в червените лъчи на залязващото слънце, които падаха косо върху затревеното игрище и се отразяваха в таблото за резултата и в някакви плакати с надпис «ОСТАНЕТЕ В УЧИЛИЩЕ» и «ЗАЩО МИСЛИТЕ СЕ НАРИЧА ДРОГА». Отново изпита онова главозамайващо магическо усещане — сякаш светът е тънък тюл, наметнат над нещо друго, и по-ярко, и по-страшно. Гласовете вече долитаха отвсякъде, като сливащите се линии на бясно въртящ се пумпал.