Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 279

Когато започна работа след завръщането си от Виетнам (продаваше коли, защото това беше единственото нещо, което умееше да прави), видя мамасан да седи на предната седалка на един форд модел 1968.

„Ще започнеш да я разбираш по-добре“ — беше му казал психиатърът в болницата в Сан Франциско и после беше отказал да дава други обяснения, без значение колко настояваше Съли. Психиатърът искаше да чуе историята за това как бяха свалили хеликоптерите и как бяха паднали на земята. Искаше да знае защо Съли е запомнил Маленфант като едно „картоиграещо копеле“ (Съли не му беше разказал). Психиатърът искаше да разбере дали Съли все още има някакви еротични фантазии и ако е така, дали в тях има насилие. Съли го харесваше — казваше се Конрой — но въпреки всичко онзи си остана задник. Малко преди да си замине от Сан Франциско, Съли беше готов да разкаже на доктор Конрой за Каръл. Накрая се радваше, че не го е направил. Не знаеше как да си спомня за старата си приятелка от гимназията и още повече да говори за нея (Конрой беше казал, че Съли е в конфликт със себе си). Беше я нарекъл „тъпа курва“, но през онези дни целият свят се беше побъркал. И ако имаше човек, който да знае колко лесно насилието взима връх над всички останали, това беше Джон Съливан. Можеше само да каже, че се надява полицаите да не я убият, когато най сетне заловиха групата им.

Задник или не, доктор Конрой се оказа прав, че с времето ще започне да разбира старата мамасан. Най-важно беше да може да разбере — по-точно да я усети с тялото си. Беше лесно да я осъзнае, но тялото му сякаш отказваше да я приеме, може би защото половината му вътрешности бяха разкъсани.

Той беше взел някои от книгите на доктор Конрой, а библиотекарят на болницата му беше продал още няколко. Според книгите старата мамасан, облечена в зелени панталони и оранжева риза, беше „фантазия“, която му помагаше да преодолее „вината си, че е оцелял“ и „посттравматичния стрес“. С други думи, беше нещо като сън посред бял ден.

По непонятни причини, след като я беше разбрал по-добре, тя започна да се появява все по-рядко. Вместо да се чувства заплашен или да се страхува, когато тя се появяваше, той изпитваше радост. Чувстваше се така както се чувстват хората, когато се срещат със стар приятел, който си е заминал, но от време на време се връща, за да ги навести.

Сега вече живееше в град Милфорд на четирийсет километра от Харуич и на стотици светлинни години в един друг смисъл. Харуич беше градът, в който Съли беше прекарал детските си години заедно с Боби Гарфийлд и Каръл Джърбър. Сега родният му град се беше превърнал в предградие на Бриджпорт, в което хората не се разхождаха по улиците през нощта. Всеки ден се връщаше там, защото фирмата му за продажба на коли се намираше в Харуич („Съливан Шевролет“ беше първокласна фирма и от четири години насам печелеше много добре), но вечер винаги си тръгваше в шест часа или най-късно в седем и може да се каже, че се радваше, че го прави.