Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 278

Когато Уили си замина, старата мамасан си остана там. Продължаваше да не се отделя от него. През следващите шест месеца, които Съли прекара в болницата за ветерани в Сан Франциско, тя го навестяваше всеки ден и всяка нощ. Беше неговият най-чест посетител, когато му се струваше, че целият свят мирише на пикня, а сърцето го болеше като главоболие. Понякога беше облечена с кимоно като домакиня. Друг път носеше зелена пола за голф и риза без ръкави, която откриваше сбръчканите й ръце. Най-често обаче беше облечена както в деня, когато Маленфант я уби — със зелени панталони, оранжева риза и червени гуменки с китайски йероглифи на тях.

Един ден през лятото той отвори „Сан Франциско Кроникъл“ и видя снимката на приятелката си на първата страница. Тя заедно със своите приятели хипари бяха убили няколко деца и работници от някаква компания в Данбъри. Старата му приятелка вече се наричаше „Червената Каръл“. Старата му приятелка вече беше известна. „Скапана курва — беше казал той и после беше сгънал вестника, а най-накрая го беше смачкал. — Ти, скапана побъркана курво!“ Той искаше да запрати вестника към кошчето за боклук, но когато се обърна, в него отново впи черните си очи мамасан, която седеше на съседното легло. Когато сестрата влезе в стаята, Съли или не искаше, или не можеше да й каже защо плаче. Всичко, което искаше тогава, беше да се застреля. Сестрата намери някакъв лекар, който му даде успокоително и последното нещо, което видя, беше мамасан, скапаната стара мамасан, седнала на съседното легло и сключила жълтите си ръце в скута си. Седеше там и го гледаше.

Тя го беше последвала и после, когато той се завърна в Кънектикът. Седеше до него, докато пътуваше с „Боинг 747“ на американските авиолинии. Никой не я виждаше, както навремето не я бяха видели в хеликоптера, нито я беше видял Уили Шърман, нито я бяха видели в болницата. Във Виетнам тя беше приятелката на Маленфант в Донг Ха, а сега беше приятелката на Джон Съливан. Жълтите й пръсти винаги бяха сплетени в скута й и непрестанно го гледаше.

Трийсет години, мой човек. Това беше много време.

Докато отминаваха годините, Съли вече беше започнал да я вижда все по-рядко. Когато се върна в Харуич през есента на седемдесета година, виждаше старата мамасан почти всеки ден — докато ядеше хотдог край игрище „Б“, докато стоеше на верандата и гледаше хората, които вървяха по главната улица. Тя не преставаше да го гледа.