Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 277

После сънят свършва и Бил Шърман спи спокойно до шест и петнайсет на следващата сутрин, когато го събужда часовникът.

1999: Когато някой умре, мислиш за миналото

Защо сме във Виетнам

Когато някой умре, ти си спомняш за миналото. Съли вероятно го е знаел през целия си живот, но едва на погребението на Пагс го осъзна.

Бяха минали вече двайсет и шест години от момента, когато хеликоптерите излитаха, препълнени с бежанци от покрива на американското посолство в Сайгон, и повече от трийсет години от тогава, когато бяха спасили Джон Съливан, Уили Шърман и още една дузина мъже от онази поляна. Тогава Съли-Джон и неговият съгражданин бяха героите, които бяха там, когато хеликоптерите кацнаха. Съли си спомняше как лежи на грапавия под на излитащия хеликоптер и крещи някой да дойде да го застреля. Спомняше си също как Уили крещеше, че е сляп. „Сляп съм! — викаше той. — Исусе скапани Христе, сляп съм!“

После му стана ясно — въпреки че половината му вътрешности се влачеха по земята, а топките му липсваха — че никой от присъстващите няма да изпълни молбата му, както че и той самият няма да може да го направи. На него не му харесваше нито един от тези варианти, така че помоли някой да махне проклетата мамасан. Искаше някой да я хвърли през вратата или просто да я махнат от нето. Вече трябваше да е мъртва? Не можеха ли да я изхвърлят навън? Проблемът беше, че не преставаше да го гледа и това му беше достатъчно.

До момента, в който ги прехвърлиха в един по-голям хеликоптер модел „Медевак“, за да ги отведат до едно Място, което всички наричаха „Градът на пикльовците“, Съли вече беше разбрал, че никой от присъстващите не вижда старата мамасан. Това беше старата мамасан със зелени панталони, оранжева риза и китайски гуменки, които сега бяха червени на цвят. Старата мамасан беше приятелката на Маленфант, големия картоиграч. Днес Маленфант ги беше извел насред една поляна. Там бяха всичките — той, Дийфенбейкър, Слай Слокъм и останалите момчета. На Маленфант не му пукаше, че в джунглата гъмжи от партизани и снайперисти. После се оказа, че Рони Маленфант е убиец, а хлапето, от което Съли се беше страхувал навремето в родния си град, му беше спасило живота. Съли лежеше на пода на хеликоптера и вятърът поклащаше висящите му вътрешности. Както казваше Арт Линклетър, това доказва, че хората са смешни.

„Някой да ме убие — крещеше той в слънчевия и ужасен следобед. — Хайде, за Бога, някой да ме застреля и да умра!“

Но не умря. Лекарите успяха да спасят едната от топките му и сега понякога дори се радваше, че е продължил да живее. Чувстваше се така заради залезите. Обичаше да излиза на паркинга, където бяха развалените коли, които трябваше да оправят, преди да продадат, и гледаше как слънцето залязва. Едно изтъркано клише, но на него му харесваше.

В Сан Франциско Уили беше настанен в същата болница и посещаваше Съли много често, преди да го прехвърлят на друго място. Говореха с часове за Харуич и за хората, които познаваха. Веднъж даже ги снимаха (Уили седнал на леглото на Съли и двамата се смеят) и снимката им излезе във вестника. Очите на Уили тогава бяха по-добре, но все още не се бяха оправили напълно. Той беше казал на Съли, че се страхува дали изобщо някога ще се оправят. Текстът към снимката беше много сълзлив, но заради него те получиха толкова много писма. Двамата не можеха да прочетат всичките. Съли беше решил, че Каръл ще му се обади, но тя никога не го направи. Тогава беше пролетта на 1970 година и Каръл Джърбър беше заета да прави свирки за мир на новите си хипарливи приятелчета, докато на приятеля й от гимназията му бяха откъснали топките на другия край на света. Арт беше прав, че хората са смешни.