Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 281

Намираше се на моста Трибороу и се движеше на север. Беше два часът следобед и щеше да избегне задръстванията. „Движението по моста Трибороу е нормално, както и по магистралата на север“ — съобщаваха от хеликоптера, който наблюдаваше шосетата из града. Днес хеликоптерите ги използваха за такива неща. Наблюдаваха Движението по пътищата.

Не забеляза, че малко преди Бриджпорт колите започнаха да се движат по-бавно. Беше сменил станцията и вече слушаше музика, потънал в мисли за Пагс и хармониката му. Това беше едно старо клише от военните филми за редника, който свири на хармоника в нощта, но Пагано, Господи… Пагано можеше да накара кръвта ти да за кипи с неговата хармоника. Свиреше ден и нощ, докато един от командващите — може би Хексли или дори Гарет Слокъм — не му беше казал да престане, ако не иска да се превърне в първия човек на света с имплантирана хармоника в задника.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че това го беше казал Слай Слокъм. Той беше як негър от Тулса, който беше получил прякора си Слай, защото обожаваше групата „Стоун Фемили“ и не можеше да приеме факта, че другата му любима група „Реър Ърт“ бяха бели. Съли си спомняше как Дийф (така наричаха Дийфенбейкър, преди да го произведат в лейтенант) беше накарал Слай да повярва, че онези момчета от групата са толкова бели колкото скапания Боб Дилан (наричаше го „магарето, което пее кънтри“). Слокъм го беше погледнал и после беше отговорил замислено: „Какво искаш да ми кажеш сега? «Реър Ърт» са записвали в студиата «Мотаун», а всички групи, които са записвали там, са на черни. «Сюприймс», скапаните «Темптейшънс», «Смоуки Робинсън» и «Миракълс», всичките са чернокожи. Много те уважавам, Дийф, но ако не престанеш с тия глупости, ще се наложи да ти прасна един.“

Слокъм мразеше звука на хармониката. Когато му казваха, че Боб Дилън имал отношение към тази война, той питаше защо тогава не е дошъл нито веднъж тук заедно с Боб Хоуп. „Ще ти кажа защо — казваше Слокъм. — Защото го е шубе. Той е един скапан страхлив певец, който свири на шибаната си хармоника.“

Дийфенбейкър обичаше музиката на шейсетте. Замислен за миналото, Съли не забеляза как на километража стрелката започна да пада от шейсет към четирийсет, а четирите платна вече бяха пълни с едвам движещи се коли. Спомни си какъв беше Пагс в джунглата — слаб мъж с черна коса, по бузите му още имаше следи от младежкото акне, а в джобовете на панталоните му винаги имаше по една хармоника (едната беше в сол тоналност, а другата — в до) — Това беше преди трийсет години. Ако се върнеше още десет години назад, Съли щеше да се види като подрастващо хлапе в Харуич заедно с Боби Гарфийлд. Тогава му се искаше Каръл да го погледнеше поне веднъж така, както гледаше Боби.

Понякога тя го поглеждаше, но не по същия начин. Дали беше така, защото вече не беше на единайсет, или защото не се казваше Боби Гарфийлд? Съли не знаеше. Този поглед винаги е бил загадка за него. Отстрани изглеждаше така все едно Боби я убиваше, но тя нямаше нищо против. Тя щеше да умира по същия по този начин до края на света.