Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 265

— Поставете я в чантата или в ръкавицата ми, господине, ако искате — казва Слепият Уили.

Мъжът с палтото го поглежда намръщено за момент, а после сякаш разбира за какво става въпрос. Той се навежда, слага банкнотата в мръсния джоб на бейзболната ръкавица и след това изважда няколко монети, за да я притисне под тях. После се изправя. Очите му са влажни и зачервени.

— Искаш ли да ти оставя визитката си? — пита той Слепия Уили. — Мога да те свържа с няколко организации на ветераните.

— Благодаря, господине. Знам, че можете да го направите, но трябва да ви откажа.

— Срещали сте се с повечето от тях?

— Да, господине, точно така.

— Къде се възстановявахте?

— В Сан Франциско, господине — отговаря той и после притеснено добавя: — В „двореца на пичките“, господине.

Мъжът в палтото започва да се смее от сърце и след това сълзите, които са се събрали в очите му, тръгват надолу.

— Двореца на пичките! — повтаря той. — Не го бях чувал от години! Там имаше подлога под всяко легло и гола сестра между чаршафите, нали? Събличаха всичко с изключение на чорапите си.

— Да, тъй вярно, господине.

— Честита Коледа, войнико. — Мъжът с палтото му махва с ръка.

— Весела Коледа и на вас, господине.

Мъжът с червения пуловер вдига чантите си и продължава по тротоара. Слепият Уили не би видял това, все още различаваше само сенки.

— Това беше прекрасно — промърморва полицаят. Слепият Уили мрази свежия дъх на Уийлок в ухото си, но няма да му направи удоволствието да си премести главата дори с един сантиметър. — Онзи дъртак всъщност се разплака. Сигурен съм, че си го видял, но не мога да те накарам да си признаеш, Уили. Оставям ти тази възможност.

Уили не отговаря.

— Говорехте за някаква болница за ветерани на име Двореца на пичките, нали? — пита полицаят. — Прилича ми на идеално място за мен. Къде си чел за нея, войнико на съдбата?

Една сянка, наподобяваща жена, се навежда и пуска нещо в чантата. Една ръка в ръкавица го докосва по ръката. Бог да те благослови, приятелю.

— Благодаря, госпожо.

Сянката отминава, но дъхът не изчезва от ухото на Слепия Уили.

— Имаш ли нещо за мен? — пита Уийлок.

Слепият Уили бърка във вътрешния джоб на якето си. Хваща плика и го изважда. Веднага щом полицаят вижда я плик, ръката му се стрелва към него и го улавя.

— Задник! — уплашено казва Уийлок. — Колко пъти съм ти повтарял само да ми посочиш къде е пликът. Само да посочиш!

Слепият Уили не отговаря. Той мисли за бейзболната ръкавица и за това как беше изтрил написаното с мастило „Боби Гарфийлд“. После беше отпечатал името Уили Шърман на същото място. После, след като се върна от Виетнам и започна новата си кариера, изтри името за втори път и написа на същото място само „ГАРФИЙЛД“ (с главни букви). Кожата на ръкавицата, където са правени всички тези промени, е избледняла и грапава. Ако мисли за ръкавицата, ако се концентрира върху изтърканата кожа, ще се сдържи и няма да направи някоя глупост. Това иска Уийлок, разбира се. Това иска много повече от подкупа, а за Уили да направи нещо глупаво, означава да се издаде.