Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 264

— Донг Ха? — пита той, сякаш мястото му е познато.

— Да, господине — отговаря Слепият Уили.

— Кой ви беше командващ офицер?

— Капитан Андрю Брисъм — пише се с Ъ, а не с А — а по-висшестоящ от него беше полковник Андрю Шелф, господине.

— Чувал съм за Шелф — казва мъжът с палтото. Сега лицето му изглежда различно. Когато се приближаваше към слепеца, мислите му не бяха същите както когато го отминаваше. — Никога не съм го срещал.

— В края на службата си там не се срещахме с много висшестоящи офицери, господине.

— Ако си излязъл от долината А Шау, не се учудвам. Съгласен ли си с мен, войнико?

— Да, господине. Когато ударихме Донг Ха, вече нямаше много висши офицери при нас. Имахме и един лейтенант на име Дийфенбейкър.

Мъжът с яркочервения пуловер кима.

— Вие, момчета бяхте там, когато паднаха хеликоптерите.

— Тъй вярно, господине.

— Значи сте били там и след това, когато…

Слепият Уили не го чува, защото одеколонът на полицай Уийлок вече го задушава. Той едва ли не му диша в едното ухо като възбудено хлапе на края на първата си любовна среща. Уийлок никога не повярва на представлението на Слепия Уили. И въпреки че той си плаща за привилегията да стои на ъгъла, част от Уийлок все си остава полицай и чака Уили да направи грешка. Той направо копнее за грешка. Но Уийлоковците от този свят никога не могат да разберат кое е фалшиво и кое не е. Понякога тези неща изглеждат много по-сложни отколкото са в действителност, което също беше научил във Виетнам през годините, преди тази война да се превърне в политическа шега и да стане популярна тема на писателите романисти.

— Шейсет и девета и седемдесета бяха най-лошите години — продължава да говори мъжът с прошарената коса. — Аз бях на хълма Хамбургер с Трета дивизия 187-ми батальон, така че познавам А Шау и Там Бои. Спомняш ли си маршрут 922?

— Разбира се, господине. Пътят на славата — казва Слепият Уили. — Там загубих двама приятели.

— Пътят на славата — повтаря мъжът, разтваря палтото си и изведнъж се състарява поне с хиляда години. Червеният пуловер сякаш виси на мумия. Очите му сякаш гледат към хиляда несъществуващи хоризонта. После той отново се връща тук на улицата, където звънят коледни звънчета. Оставя чантите си между скъпите си обувки и изважда портфейла си. Отваря го и вади спретнато подредена пачка банкноти.

— Как я кара синът ти, Гарфийлд? — пита той. — Добре ли се справя?

— Да, господине.

— На колко години е?

— На петнайсет, господине.

— В обществено училище ли учи?

— В енорийско, господине.

— Отлично. И да не дава Господ да се среща с шибания път на славата. — Мъжът с разкопчаното палто изважда една от банкнотите от портфейла си. Слепият Уили чува как полицай Уийлок ахва и не е необходимо да поглежда към банкнотата, за да разбере, че е стотачка.

— Тъй вярно, господине. Опазил Бог.

Мъжът с палтото докосва ръката на Уили с банкнотата и се изненадва, когато той я отдръпва все едно се е опарил.