Читать «Игра на любов» онлайн - страница 45

— За какво мислиш, че служат всичките ми пари, по дяволите? Никой няма да те търси. Имаш една седмица отпуск, докато снимат сцените с преследването.

Сара си припомни със закъснение, че чичо Тео „се занимаваше“ почти с всичко. Също като баща й (тя примигна при тази мисъл).

— Страхотно! Мисля да заспя зимен сън.

— Е, ако наистина се чувстваш така, можеш да останеш тук! Понякога съм самотен.

— Изобщо не ти вярвам! — подразни го тя мило, знаейки как стоят нещата. Чичо Тео винаги се обграждаше с хора. — Освен това имаш гост.

— Харесвам Рикардо… но той не стои много тук.

— Нямаше да ти хареса, ако стоеше, нали?

Той се изкиска.

— По дяволите, звучиш повече като Сара! Тя винаги се заяждаше с мен — противоречеше ми. Е, и на теб ще ти разреша! Сега ела — направил съм ти един от моите специални омлети!

Впоследствие Сара се чудеше защо не остана да се наслади на уютната фамилиарност, на сигурността, която й предлагаше чичо Тео. Би могла да си почине, да бъде самата себе си, да се съвземе… Тази мисъл би могла да бъде твърде изкусителна, ако чичо Тео нямаше гост. Да остане под един покрив с непоносимия Рикардо, дук Ди Кавалиери, беше повече, отколкото би могла да понесе на този етап от живота си — особено след като трябваше да помисли много сериозно как да се оправи с Гарън.

Сара прекара остатъка от следобеда, правейки слънчеви бани, благодарение на щедрото, гостоприемство на чичо Тео. Ако някой я наблюдаваше, щеше да помисли, че спи под златните лъчи на лятното слънце, докато всъщност умът й беше прекалено зает с въпроси и фантазии, които преднамерено се въртяха около Гарън… Искаше ли да има истинска неангажираща връзка с него? Под издайническите лъчи на жаркото слънце в главата на Сара се въртяха двойствени картини и тя беше ту самата себе си, ту Дилайт, като си напомняше строго, че що се отнася до Гарън, тя е откритата Дилайт, а не затворената в себе си Сара. И дали този факт позволи на неумеещата да показва чувствата си Сара да свали всички бариери, докато се преструваше на Дилайт, която отговаряше на името си във всяко отношение?

О, да, би могла да остане тук завинаги, забравяйки за решенията, отговорите, ограниченията, без да й се налага да прави нещо по-сериозно от това да се обърне по гръб или по корем. Би могла и вероятно би го направила, ако върху отпуснатото й тяло не беше паднала сянка и един дрезгав, стържещ по нервите й глас не се беше обадил:

— Изглеждаш сякаш се принасяш в жертва на слънцето! Но за съжаление аз не съм Аполон — чувствам се по-удобно като жител на ада, не на рая! Будна ли си?

— Вече да. И ти си Плутон, а не Аполон. Какво искаш?

— Явно не са те научили да се държиш както трябва!

— Точно така! Никога не съм била достатъчно дълго на едно място, за да могат да ме научат на нещо. Така че просто еволюирах. По мой си начин.

Тя беше Дилайт. Дилайт чувстваше точно това, само че никога не го признаваше, а се криеше зад упоритата си, крехка гордост. Без постоянен дом, без утешителното присъствие на бавачката Стагс, която да замести красивата, вечно заета да флиртува майка. И без баща, който дори не си беше направил труда да я признае.