Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 38

XV. Илийн връх. — Закуска. — Алю. — Арапчал. — Юндол

Един четвърт час нещо на север от селото стигнахме в подножието на Илийн-върх. Възкачването по тая гола могила отиваше мъчно, поради твърде върлия и изрит от пороите път. От първото, по-низко рамо на върха, мене ми се откри широк вид на Чепинската долина и на планинския й венец. Но хоризонтите ми се още по-разшириха, когато се отзовахме по 9 часа под самия върх, недалеко от китката борики, която го увенчаваше. Под сянката на тая горица, която тъй съблазнително привлича погледа от долината, се крият развалини от стара някаква черква, посветена на св. Илия. „Китки“ нарича народът подобни усамотени дъбрави по върхищата, обикновено с оброчище в тях.

Под гостолюбивия покров на една от белите борики, уединено израсли по стръмнината, и пред чудната панорама на чепинския мир, ние се подкрепихме с лека закуска. Алю подир няколко престорени уврътки на поканата ми, прие да изпие с голямо наслаждение две чаши вино. Той и по-напред, в Каменица, по същия начин, изпи и двайсет и пет драма ракия при една кръчма. Както види читателят, Алю се е еманципирал вече. Но много ще се излъже, ако прави по-нататъшни заключения за неговото свободомислие. Мохамеданците, които си разрешават спиртни питиета, като за изкупление греха си, удвояват във всички други случаи своето фанатическо усърдие и нетърпимост. Винопиенето у тях рядко може да служи за доказателство на либерални убеждения. Моят водач е човечец кротък, добър и приказлив; ние си говорим като стари другари. Но аз исках да знам под тая външна кора какво се крие, и когато улучих минута, в която Алю се намираше в най-благодушното настроение, и ми разправяше преданието за миналото на Чепинско, аз внезапно го попитах, уж невинно: — „Алю и ти си българин, нали?“ — той ми отговори с едно глухо утвърдително „ой“ и лицето му се промени. Па тутакси захвана други приказки… Подир това кратко, сухо „ой“, което приличаше на едно изръмжаване, вече не рискувах подобни питанета към водача си.

И каква полза? Тоя добър Алю е прекрасен човек, нарича езика на турците „свински език“, ходжата си — „поп“, пие ракия и вино, може-би, би е ял и сланина, допуща в съвестта си, че е българин, но никога няма да допусне да му кажат това — противоречие безсмислено в една тъмна душа, сграбчена в удушителните стиски на фанатизма. Фанатизъм нелеп, на който се длъжи Батак!… Аз гледах сега към синкавия в хоризонта Карлък и мислено виждах черните стълбове дим като се виеха над окървавените вълни на Стара река… Този Алю не бе ни по-добър, ни по-кротък от тогавашните алювци, които там сечаха на дръвник вратовете на своите роднини. Аз гледам, като сека огън за цигарето ми, с такъв добродушен и невинен вид и тайно благодаря провидението, че настанаха времена, в които Алю може да прави услуги на българина, без да се изкушава да му пререже гърлото… Големите линии на планините рязко се източваха в меки очерти на лазурните хоризонти. На югоизток те красиво завиваха и се свързваха с черната верига на Каркария, зад която, като едно далечно море, се мерджелееше пловдивската равнина под булото на маранята. В дъното на това море се синееше нещо дълго: то бе Старапланина. Право от юг гигантската голотеместа Сюткя издигаше високо и мрачно гористите си хълбоци и се сливаше по-нататък със сплескана и полугола планина, насеяна с колибак, по билото на която пълзи границата на Македония. Това награмадясване на мрачни и недостъпни планини съставлява ефектен контраст с кротко-идиличната между тях долина, разхубавяла и засмяна, като една възхитителна градина. С изключение на Дорково, всичките й села се видят, потънали в кичест шумак, с красиво източени във въздуха бели минарета. Навред — зеленище, гори, върхове, лазур. А пък там, в дъното на западния хоризонт, дига се като облак някакъв си нашарен с преспи купен на Пирин. Картината е достойна за възхищение.