Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 40

Това място носи характерно название „Кладакът“.

Алю се огледваше наоколо.

Какво дириш, Альо? — попитах го аз.

— Троса пътйот — без пот мочно ще излезнеме на ворхо.

Действително, ние отдавна бяхме изгубили намерената и едва познаваемата пътека, принудени от срещнатите препятствия да се отклоним далеко от нея и да се скитаме на посока.

— Измочи се!¹⁶ — каза ми той.

— А ти не умори ли се?

— Ес сам привикнал. Ние сме люде балканджии. — Тузи, из тая горо съм правил четири години овчарлък.

— Та ти познаваш добре тия места?

— Ой. Нататоко е дори товно, оти таса чосто горото… Тузи ония се криеха… Ес дваж сам давал хляб кайтим-тем, за да едот.

И той ми разправи живота на хайдутите в тая гора и няколко срещи с тях. Хайдутите никога не палили огън нощем, спали в тъмнината и в мокрежа, и получавали хляб от овчарите, които никога не смеели да им откажат, даже оставяли винаги един самун в запас за такива гости. Разумява се, че са се пазили да обадят на властта. До преди две години е било опасно много по тия балкани; защото границата с Турско била близко на два часа нещо. Но от как българската войска я тласна още два часа навътре, хайтите из Македония се страхуват толкова навътре да приближават. После, сега има и стражарски постове навред по границата.

Високо над главите ни, но близко някъде, изяхте глухо гръмотевицата.

— Дожд пада зад върхот… Да крепаме — каза Алю и поведе коня.

Тая дума Алю винаги употребяваше като една команда, когато искаше да тури край на почивката. Тя значеше: да вървим!

Ние уловихме нова посока, на ляво, като слязохме в дола на едно поточе, на което стоплената вода не можа да ни разхлади, и с голяма мъка се провряхме из налягалите по него дървета, та подхванахме урвата на друго бърдо на Арапчал. Тука кладакът понамаля, но него замести непроницаем лабиринт от низки многостъблести борики, прилични, като голям храсталак, които ни бодяха безжалостно листата с острите си игли и ни обливаха с мокрота: преди малко тук бе валяло дъжд.

Излязохме на полянката на една седловина. От тук вече изгледът на гората съвсем се промени. Кладакът престана да я загрозява. Хубави, здрави и прекрасни борове от всякъде се издигаха като зелена стена, из която ни долитаха песни от славеи — и приятен дъх от бориките и от чубриката, силно размирисали от току-що миналия дъждец. Хоризонтът ни беше от всякъде затворен от разкошното вършье на тъмните гори, но картината оставаше очарователно идилическа. Чистата и весела поляна, покрита с росна трева, заблестяла с милионните си елмази на слънцето, радваше, нежеше сладко душата със своя светъл покой и райска уединеност. Една пътека като златна корделка се измъкваше от едно място на гората, на дясно от нас, и просичаше с една сладка линия зеленинището, за да потъне пак в черната гора отсреща. Тая пътека, направена от стадата, даваше радостния печат на живота на тая затънтена самотия.