Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 36

Пътят ми удари към Каменица. Нещо двайсетина минути ход има до Каменица. Срещаха ме купове лъджанчене — жени и мъже, всички пременени, и ме поздравляваха с добра среща и с добър час. Те идеха от Каменица, дето се бяха черкували, защото в Лъджане черква още няма. Някои от тях запитваха любопитно водача ми, кехая Алю, който идеше зад мене, с пушка на гърба, за целта на пътуването ни. Кехаята, като всеки умен водач, отговаряше уклончиво: нямаше нужда да знаят хората, че отиваме там в дивите гори, дето по-често се вестяват хайти, отколкото почтени хора.

Каменица не прави добро впечатление на пътника, тя няма сгодното местоположение ни на Лъджане, ни на Баня. Разположена в гъвката на една висока гола поляна, по два каменисти бряга на една малка речка, която често пресъхва лете, тя е лишена от всякаква сянка и зеленище, и прохлада. Чешмите, що се срещат тук-там, изливат гореща вода; такива — текат и в дворовете. Дървените къщя, повечето на два ката, и некрасиво натрупани по неравната почва на стръмнината, нямат никакво живописно групирване, с каквото лъжат очите много други села из нашенско. Едничката сграда, що спира погледа на себе си, е черквата, или по-добре, високата й бяла, като снежен стълп, звънарница.

Но Каменица е симпатична за нас: тя е населена от ония чепински българи, които преди два века и половина останаха здрави на вярата си и предпочетоха съвършеното разорение и бягството от потурчването. Техните имоти и къщи в чепинските села били усвоени от потурчените им братя, а техните глави обречени на сабя. Когато потурчването се извършило и времето поутихнало, чрез един султантки ферман, позволявало се на бежанците да се завърнат и да си сградят нови къщи и да бъдат за напред рая, равна с всичките други християни. Тогава част от бежанците се заселила в Ракитово, други си основали Батьево, при Стара река (сегашния Батак), а други основали Каменица на тая гостоприемна местност. Преданието за основаването на Каменица се възпроизвежда и от народната поезия на помаците. Една песен, слушана от старата 70 годишна помакиня, Фатиме Тутарова, казва следующето:

Та зачо̀ха

¹⁴

, Милке моме, нова диньо

¹⁵

,

та сградаха, Милке моме, ново село,

ново село, Милке моме, под Каменец,

под Каменец, Милке моме, под Батьово.

Състояща най-напред от 15 — 20 къщи, според преданието, Каменица днес има до 280 къщи, и една е остала чисто българско село между чепин ските. Тя е претърпяла, обаче, големи пакости през бурните времена в края на миналия век и началото на настоящия от нападенията на кържалии, хайти и арнаути, за което често жителите са избягвали в Баня, дето задружно с помаците, са отблъсвали тия разбойнически чети. На 1850 г. помаците от Бабешките колиби запалили селото, в което нещо ги разсърдили. През ужасните събития на 1876 г., когато чепинските помаци се бяха разбесували и нападнаха Батак, Каменица не биде никак закачена, макар че дала, казват, повод за тяхната подозрителност. За това тяхно поведение на добри съседи Каменица им отплати през руско-турската война, като се въздържа от всяко враждебно и отмъстително действие против тях. Тя не посегна никому на стоката, покъщнината в опустелите им за кратко време села, нито покътна осталите там стари помаци. Въобще, забелязва се, още от дълго време, някаква дружественост в отношенията, едно кокетничене между Каменица и помаците в Чепино, известни по своята особена религиозна нетърпимост и ненавист към християните, тъй добре илюстровани с баташкото клане. Така, Каменица винаги е имала своята черква и клепалният звън далеко се е разнасял из помашката долина, без да раздражава помаците. Виковете от минаретата мирно са се сливали във въздуха с екът на клепалото. Турската религиозно-политическа поговорка: „чан чалънмаз, азан окунурх“ не е намерила приспособление тука.