Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 20

Той скоро се върна, но на лицето му вместо трагическо изражение, играеше една усмивка, полувесела, полулукава.

— Какво е станало? — питам.

— Нищо лошо не е станало, ами сватба ще стане скоро.

— Защо там наобиколиха момата? Какво й се е случило? — питам пак аз.

— Карай, карай, да се незапираме… ще ти разправа. От обяснения на Атанаса, разбрах, че сме присътствували на една любовна сцена, която осветлява една много любопитна битова черта на чепинските помаци.

Девойката, която привлече общото внимание, се наричала от сега „фа̀тана“. Такава станала вече, защото току-що я фанал един помак ерген за ръката, пред очите на косачите — същия оня, когото видяхме, че бягаше през моста. До такава решителна и дръзка постъпка прибягвал оня ерген, който бил обиден или пренебрегнат от девойката, в която се е бил влюбил. Един път хване ли я само за ръката, пред свидетели, па я пусне, гордата мома изгубва своето прежно достойнство и чест. Тя е осквернена. Поклонниците се отстраняват от „фатаната“. Тя мъчно може вече да се ожени и по неволя съгласява се да стане жена на пренебрегнатия си обожател, който един може да я вземе с достолепие.

Атанас сключи приказката си с една духовита и много рязка епиграма на сметка на българските селяни моми, на невъзмутимостта, с която посрещат и дори предизвикват посегателства, много по-сериозни от онова, на което стана жертва Айша…

Видът въз долината все повече се разширява. Но на това място той не е тъй картинен, както ми се представяше от височината на Алабак: от двете страни се издигат оголелите склонове на Стражата и Илийн връх. Долината и нататък значително ще си измени вида и ще изгуби феерическата си хубост, негледана вече през вълшебната призма на разстоянието и далечината. Природата, и тя, като хубавите жени и като художествените картини, печели в живост и в красота гледана понякога само по-отдалеко. Странно очарование има разстоянието. Колко осъществени мечти, колко постигнати въжделения са изгубвали обайната си прелест, която са имали, когато са служили още за цел на жадното ламтение! Това особено е истина с пейзажите. Виктор Юго казва, че Моисей е бил най-щастливия человек, че е умрял, преди да успее да стъпи във Ханаанската земя, която му се мярнала само от далеко в своя разкошен вид.

От дясно ни, на една гола поляна, в полите на Илийн връх, се показа част от Каменица; а от едно подпухване на почвата зърваме и Лъджане, красиво кацнало в равнището с минарето си, окръжено от весел шумак на редовете върби, що обтакат двете му реки и вадите им през ливадата. По-отсам усамотено стои една каменна сграда, мъжката баня.

Бай Атанас ми показа победоносно селото, крайната цел на нашето пътешествие. Той става твърде весел и пак запява, макар че слънцето силно пече над главите ни. Песента му е един вариант на известната песен: „Юнак на гора говори: оставай сбогом, рощавай, горо ле, Рило-планино!“.

Минахме край банята. Тя е на могилката до река Луковица, стотина разкрача от селото. До нея се изпарява открит горещ вир, дето се перат цигани. Из въздуха мирише на сяра. Малко по-нататък всред една зелена полянка, е женската баня, на която през отворените врата един нескромен сноп лучи проникваше и осветляваше куп белизняви или мургави тела и червени пещимали…