Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 18

Показва се Корова̀. То е първото село, което пътникът от Алабак среща в Чепинската долина. Това село, лепнато на отсрещният бряг на реката, има амфитеатрално положение. То изглежда доста красивичко със своите здрави, покрити с плочи къщи, накацали стройно по ярът на Стражата, от дето се спуща поточе Ситни дол. Има сама недостатъчна растителност.

Корово е доста обидено от природата. То е по-бедно от другите чепински села; почвата му сгодна за ниви е твърде малка, тя е бреговита и слабородна. То и от горите си малко се ползува, защото около него не се вижда ни една бичкиджийница.

До съединението тука доста е успявал абаджилъкът, но от тогава тая промишленост съвсем запада, понеже митата намалили износа на абите за Турция и Мала Азия, както и на много други произведения в страната.

Другите села в Чепино са по-добре. Поминъкът им състои в земледелие, скотовъдство, дърводелство, кираджилък и по нещо в търговия. Чепинската долина, макар и висока планинска котловина (700 м.), е богата не само с гори, но и с една доста плодородна почва. Тук се сее ръж, пшеница, царевица, тютюн, лен — в големи количества — изряден вкусен фасул, боб, тикви, барабой. Ливадяците дават превъзходно ситно сено. От овощията стават: череши, сливи, ябълки и круши. Зеленчукът слабо става и късно втасва.

Тая благословена котловина, заградена от всякъде с високи планински бърда, има и въздух здрав, мек и животворен. А нейните обилни минерални извори повдигат още повече значението й. Жално, че ние твърде малко се ползуваме от нашите чудесни планински кътове, като тия, пред които няма защо много да завиждаме на разходките и курортите в чужбина.

Един дълъг дървен мост е прехвърлен през реката. На поляната отсам него няколко полуголи деца помачета — момичета и момчета — играят. Като ни виждат те спират в нас зачудени и нодоверчиви очи. Аз викам някои от тях, за да поприказвам с тия българчета, назначени да бъдат изгубени за общото българско семейство; но те се дивят и отбягват, въпреки заявлението ми да им дам по двайсет пари, ако дойдат.

— Я о̀стави ги — кази ми сериозно Атанас, като шибна силно мулето и потегли напред. Аз веднага разбрах причината на тая бележка. По моста се подаде една девойка помакиня, със снага стройна, до колкото може да се угади през шаяч ното й синьо фередже. Тя държеше някакъв вързоп в дясна ръка и отиваше вероятно на ливадите, дето имаше косачи. Когато помакинята слезна от моста и възви насам, тя съвсем си закри лицето с яшмака от бял пешкир, метнат въз главата й, за да не допусне на погледа на „каурите“ (гявурите) нито едно кътче да му осквернят с нечистото си съприкосновение.

Долината се поразтваря, ние минуваме край подгизнали с вода ливади. Всяка от тях си има дървена заграда. По-нататък видях, че и нивите и леновите посеви са все така заградени, което ти наумява австрийските алпийски долини. Сега е коситба. Виждам помаци с лъскави коси, като работят, и помакините — добре наметнати и пребулени, че стелят с вилите си зелено сено. Атанас познава някои от мъжете и ги поздравлява. Те му отговарят добродушно.