Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 16

По ме задоволиха масата сведения, които ми дадоха другарите ми за тая покрайнина. Разбрах, че тая полянка с всичките околни гори, принадлежи на селото Корова. Това е голямо богатство. Но самото село не е богато и има поминък мъчен. Гори много, но по стръмнища и мъчни за експлоатация. И, ще кажа аз, слава богу! Природата сякаш сама се е потрудила да запази съкровищата си от неразбрания топор на селяните. Коровските помаци минуват за юнаци, и в румелийско време са даже правили важни услуги на властта в изтребление на „комитите“. Комити тука се наричат харамиите от разни народности, що периодически забикалят из Родопите. Един коровски бабаитин извършил в това отношение един подвиг, който, ако прави чест на неговото вярно стрелецко око, не възхищава много нашето българско чувство. На урвата под Милева скала, в гората, той съзрял една нощ огнец. Става, взима пушката си и отива там. През дънерите той забележил трима хора, които се греели, които разбрал, че са трима харамии, и ги взима на нишан. С едно гръмване поваля двамата, третият избягва. Заранта той занася главите на убитите на българската власт, която го възнаграждава за услугата. Двамата убити разбойници били българи.

Тоя разказ ми докара на ума онова време, когато космополитическите чети от разбойници свободно се разтъпкваха из Родопите, въпреки знаменитите походи на англичанина генерала Бекера, началник на румелийската жандармерия. Тия походи против разбойничеството, поради своята безплодност, бяха станали един предмет за смях и шегобийство. Когато генералът ги търсеше в дълбочините на планината, при Арда, харамиите слазяха в полите й пред Пазарджик, за да се изгубят в чепинските гори, когато Бекер се завърнеше в долината на Марица. Това беше игра на куже-миже. Една нощ бяха обсадили мънастирът св. Петър, два часа на юг от Пазарджик. Мънастирът беше пълен с гости граждани, между тях и пазарджишкия префект, тръгнал също да ги гони. Префектът, възмутен, им прати… няколко самуна хляб! Тогава вдигнаха харамиите обсадата и се отдалечиха. На вежливост те отплатиха с вежливост…

Из пътя се зачува шум. Подават се отдолу турци, от които някои на мулета. Каменчетата ми обаждат, че те са коровчани помаци.

— Бей тука е и Вранчов Мотю! — каза Атанас по-разтревожен.

И той посочи един едър момък, с голяма шарена гъжва, яхнал на муле.

— Той е сайбият на това място и сега ще ме нарюка, прибави Атанас и се озърна към мулетата си, които пасяха тучната трева по полянката. Той очакваше мъмрюване от помака, за дето опустошава тревата му.

— Добър час, добър час? На къде? — извика храбро Атанас, с едно лукаво и престорено спокойствие.

— Дал ти бог добро, Атанас. На сянка, на сянка ли? — отговориха неколцина от помаците; но стопанинът на Бялата вода не отговори нищо. Той изгледа към нас вторачено, като че щеше да ни каже нещо, но не каза нищо и замина. Види се въздържа се, като ме взе за някое официално лице. Но мене ме заинтресува чисто българското му име, както ми се показа.