Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 14
Иван Вазов
Най-после, след два часа умо̀рен спуск от Алабак, ние я стигаме.
VI. При Бялата вода. — Орфей в Родопите. — Политика! — Родопските комити
Тук бях великодушно възнаграден за мъката си. Под дъбовите сенки, при шуртенето на студения извор, обедът и почивката бяха твърде приятни. Гледката от тука, ако и изменена, оставаше пак твърде величава. Откриваше ми се сега вид на Алабак, с белеющите се, като сламки, складове дъски на поляната му, от две страни с кичести чуки; от там до мене стига глухият трясък на топора в гората, дето се свалят боровете. Виждам Милева скала, Лакътът и отчасти страшния скалист пролом на Елидере. Великанските камъни на Милева скала страховито висят, буквално висят, над бездната на дола, който изчезва от погледа ми в тъмните гори и завои на Каркарийския балкан. При гребена й на малките рудини, отворени всред лесовете, пасат юрушки стада! Планински орли величаво се вият над пропастта. По-насам, из листака на дъбравата, пеят славеите, цвърчат пискливо други горски пилета, шумата нежно фъфли… Мулетата с охота зарупали сочната висока трева и вече не вдигат муцуни от нея.
Липсват само някои фавни и дриади да се показват из дръволяка… Тука е истинска идилия! Жалиш, че няма хора да се наслаждават от божествената хубост на тоя горски край. Цели векове е цъфтяла тая природа, още по-хубава и още по-разкошна, неизвестна и недостъпна за интелигентния човек. Какво голямо съкровище от духовни наслаждения е остало скрито за човечеството!
Старите гърци, колкото естетици, толкова и неуморими шътачи, знаели са тоя затулен от високи върхове свят и често поетите им ни споменуват за Родопите на Орфея. Орфей! Най-поетическият образ на гръцката древност е турен в нашите Родопи. Това чаровно име хвърля една покривка от поетичност въз нея. Син на Аполона и на Клио, той обладавал чудесното изкуство да пленява с лирата си не само человеците, но и горите, и камъните, и зверовете! Първите играели при звука на лирата му, последните — покорни идели при краката му, упоени и поробени от неотразимата сила на звуковете му. Орфей имал случаи да упражни въздействието им, даже въз адските божества, когато отишел в ада да види жена си Евридика, умряла напразно още през първия ден на сватбата. Упленените от мелодията пъклени божества допуснали му да се види с жена си, но с условие да се не обръща назад да гледа преди да излезе из пределите на мрачното царство. Но Орфей, като поет, не бил в сила да противостои на напора на чувството си, и се обърнал за последен път да види обожаемата си съпруга. Тогава боговете го осъдили да стане мрачен и нечувстителен и да свърши най-трагически живота си: в една минута на бясна ярост родопските вакханки, менадите, го нападнали и го разкъсали на части. Това се случило в полите на Родопите, при самите брегове на Марица. Реката отнесла към Егейско море окървавените късове на беломраморното тяло на злощастния поет. Главата му била изхвърлена от вълните чак при остров Лесбос, заедно с лирата му. В своите
