Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 12

V. По южния склон. — Утехата на религията

Около половина час се бавих на Алабак. Помислих, даже, да обядвам пред тая панорама, но часът беше осем и половина, сиреч рано. Атанас, който точно пази правилата на пътуването за Чепинската долина, ми каза, че трябва да обядваме долу, при „Бялата вода“. Там има, каза ми той, хубава полянка сред гората, и тлъсти треви и извор, всичко каквото е нужно за почивка на хората и животните.

От тук пътят се продължава и слазя по южния склон на планината към Чепино, но вече само за добитък сгоден. Но ние го оставихме да следва своите безчислени зигзази по стръмнището, и ударихме пеша напреко низ урвата, обрасла със стара дъбова рядка гора. Спускането от най-напред отиваше доста лесно по зелената наклонност, пъстрена от големите сенки на дъбовете, но полека-лека краката ми хванаха да се уморяват, коленете да се подвиват. Атанас с трите мулета вървеше напред, като заобикаляше често някакви мочурливи бари, които препречваха вървежа ни. От тука видът ми се закриваше; сегис-тогис само между клонаците отваряше ми се мигновено част от долината; прохладен ветрец люшкаше тихо листата, в лекия шум на които се смесваше глухия стон на Елидере, някъде долу в пропастта, която не виждах.

Това слазяне от Алабак произвожда една промяна в състоянието на душата ми… Изпитвам, без добре да си обясня зашо, един вид, тъжност. Такава тъжност спомням си, че усещах и при спущането ми от Рилските върхове. От горе на тях човек диша по-свободно, циркулацията е силна, всичките органи предават по-силно на душата впечатленията на чувствата, щото всичко ти доставя удоволствие, и най-мъчните задачи, сякаш, че тука ги разрешаваш мигновено, и умората, както и разните телесни слабости, се пренасят с кураж, даже весело. Често съм изпитвал, че на планините въобще човек е по-предприемчив, по-силен и по-малко боязлив и душата му дохожда в съзвучие с големите предмети, що я обикалят. Спомням си, че на Рилските върхове внезапно ми дохождаха идеи и чувства, които бих могъл, може би, да изразя тогава, но които сега съм неспособен не само да изразя, но и да си ги възсъздам в ума. Те са се разсеяли из необозримите пространства, които ги бяха родили… И във въображението ми се мяркаха пак пирамидите на Кадиин и Еленин връх и безлюдните пустотии на вечно мълчащите чалове, по които аз се скитах, като привидението, ту обиколен от венец облаци, ту изчезнал в техните сиви безмълвни талази …

По едно странно съвпадение, или по един тайнствен афинитет на душите, и бай Атанас в това също време мислеше за Рила. Защото той ме възчака под един дъб и ме попита: