Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 13

— Господине, ти ходил ли си в Рила?

Аз му отговорих утвърдително. — Защо питаш?

— Оти и аз съм ходил там. Преди петнайсет години. Ходих да пошътам.

— Ратай ли си бил там?

— Не, така, ходих да пошътам на свети Ивана, ливадите помогнахме да се покосят.

На моите запитвания Атанас ми разправи, че първото му дете чезнело от някаква непозната болест, която ни бабички, ни ходжи не могли да премахнат. Тогава той отишел да послужи на мънастира, като безплатен работник, за да омилостиви чудотвореца, та да прати здраве на детето му.

— Изцеля ли детето ти?

— Не можа, господине. Прибра го господ… Челеци сме, знайм ли какви грехове сме имали?

Атанасовото чело се позатъмни от тъга.

— Имаш ли други дечица? — попитах аз.

— Имаме си: две момченца и едно момиченце. Жената много плаче да иде да запали свещ на свети Ивана… За децата, каже. Сега тоя месец ще ги заведа. Ти какво мислиш, господине, нали не е зле? Виж, повече за децата ние мислим; да са живи…

Аз отговорих на Атанаса, че е добре да идат на св. Ивана Рилски… Аз не се счетох в право да хвърлям семето на съмнението в неговата вяра, постоянна и неразклатена дори и подир смъртта на първото му дете. Тая вяра беше в неговата тъмна душа една заря и една благодетелна сила, която го поддържа в тежкия му мъчен живот. Защо да убивам и едното, и другото, когато не мога да ги заместя с друго? Подобна вяра е въодушевлявала толкова поколения до днес, и тя нито нравственото чувство, нито душевната тишина и ясност е нащърбявала. Скептицизмът на новото ни поколение много ли е спомогнал за укрепяването и на едното и на другото? Като вселява в нас неверието и измита и последната следа от религиозното чувство, той разбива, заедно с веригите, които сплитат разума, и преградите, които обезпечават на душата доверие в неизвестната сила и сладкия балсам на упованието. А уви, нашите разтревожени души, нашите обезверени сърца, нашите бедни размътени умове имат такава силна потреба от утешение и просветление, лучи, на които изворът за винаги е пресушен. Нашите доктори по медицината не могат с рецепти да ни предадат и душевно здраве и мир, които дири и намира благочестието във вярата. Черковата и мънастирът са чисто благодетелни санаториуми за човешките скърби, страхове и разочарования. Всичките ония хиляди прости поклонници, които като бай Атанаса, отиват на мънастир, от далечни места, с трудове и не малки жертви, повечето пеши, се движат от една вътрешна сила, много по-сериозна и по-уважаема, отколкото всичките естетически и деликатни мотиви на поклонниците-туристи. Всякой един от тия бедни хорица носи една болка, физическа или душевна, или едно съмнение, или една тежка скръб, или едно угризение, или една гореща молба, и винаги една сияюща надежда за намиране отговор и лек, когато приближават свещената ограда… О, нека оплакваме слабостите на човека и невежеството му, но нека уважаваме най-малките от надеждите му!

Изляхохме пак на пътя. Той продължава да кривули по хълбока на бърдото, тръгва от Алабак на юг. Тука ходът стана още по-труден; скалистите прагове и стръмнината не ми позволяват да яздя мулето, макар че Атанас ме насърчава. Аз предпочитам да се моря и съсипвам физически, нежели да треперя при всяка опасна стъпка на животното. С подкосени крака аз храбро продължавам. Охрабряваме надеждата, че скоро ще стигнем Бялата вода, за да си починем и се подкрепим. Аз мисля, че я стигам при всяка една полянка, която се отваря в гората, при всяка една планинска ручейка, що бърбочи край пътя. Не, Бяла вода била по-нататък!