Читать «Черният корсар» онлайн - страница 4

— Да, коменданте.

— Към кой кораб се числехте?

— Към кораба на Червения Корсар.

Като чу тези думи Черният Корсар потръпна, после за миг замълча без да сваля огнения си взор от двамата флибустиери.

— Към кораба на моя брат — рече накрая и гласът му леко потрепери.

Сграбчи грубо Кармо за едната ръка и го поведе към кърмата, влачейки го почти насила. Като стигна под командния мостик, вдигна глава към едного, който стоеше изправен горе, сякаш очакваше заповеди и му каза:

— Продължавайте курс навътре, Морган; хората да бъдат в бойна готовност, а артилеристите — със запалени фитили. Дръжте ме в течение на всичко.

— Да, коменданте — отвърна другият. — Ще ви предупредя за всеки кораб или шлюпка, която ни доближи.

Черният Корсар слезе на кърмовия пулт, държейки все Кармо за ръка, влезе в малка кабина, мебелирана елегантно и осветена от позлатена лампа, макар на флибустиерските кораби да бе забранена каквато и да е светлина след девет часа вечерта, и посочвайки един стол, рече отсечено:

— Сега говори.

— На вашите заповеди, коменданте.

Вместо да го разпитва, Корсарът бе втренчил очи в него с ръце кръстосани на гърдите. Бе по-блед от всеки друг Път, а гърдите му се повдигаха от чести въздишки. Два пъти разтвори устни да проговори, но бързо ги сключи, сякаш се страхуваше да зададе въпроса, чийто отговор би бил ужасен.

Най-после, с усилие, запита с глух глас:

— Убиха го, нали?

— Кого?

— Брат ми, онзи, когото наричаха Червения Корсар.

— Да, коменданте — отвърна Кармо с въздишка. — Убиха го подобно на другия ви брат. Зеления Корсар.

Дрезгав вик, в който се криеше нещо диво и същевременно сърцераздирателно, излезе от устните на коменданта.

Кармо го видя да побледнява ужасно и да поставя ръка на сърцето си. После се строполи на един стол, криейки лице под широките поли на шапката си. Остана няколко минути в тази поза, през което време морякът от лодката го чу да хълца, после скочи на крака, сякаш се бе засрамил от тази си слабост. Страшното вълнение, което го бе обзело, бе напълно изчезнало; сега лицето му бе спокойно, челото ясно, бе възвърнало цвета си, но в погледа му играеха такива мрачни мълнии, че вселяваха страх. Обиколи два пъти кабината, сякаш да се успокои напълно преди да продължи разговора, после седна и каза:

— Страхувах се, че ще пристигна късно, но ми остава отмъщението. Разстреляха ли го?

— Обесиха го, синьор.

— Сигурен ли си?

— Видях го с очите си да виси на бесилката, издигната, на „Пласа де Гранда“.

— Кога го обесиха?

— Днес, следобед.

— Как умря?

— Като герой, синьор. Червеният Корсар не можеше да умре по друг начин, дори…

— Продължавай!

— Докато клупът се затягаше, намери сили да заплюе в лице губернатора.

— Кого, онова куче Ван Гулд ли?

— Да, фламандският херцог.

— Все той! Винаги той! Каква ли ужасна клетва е произнесъл против мен! Единият ми брат убит предателски, а Другите двама обесени от него!

— Те бяха двамата най-смели флибустиери в залива, затова естествено е да ги е мразил.

— Остава ми отмъщението! — викна флибустиерът с ужасен глас. — Не, няма да си отида от този свят преди да унищожа Ван Гулд с цялото му семейство и докато не опожаря, града, който той управлява. Маракаибо, ти си моето нещастие, но аз също ще бъда твоето!… Ако трябва ще повикам всички флибустиери от Тортуга и всички буканиери от Санто Доминго и от Куба, но от тебе няма да остане камък върху камък! А сега говори, приятелю, разкажи ми всичко. Как ви хванаха?