Читать «Черният корсар» онлайн - страница 12

Флибустиерите и испанецът, навикнали да бродят из лесовете на американския континент и островите на Мексиканския залив, не спираха да се любуват нито на растенията, нито на маймуните, нито на птиците, а се движеха колкото се може по-бързо, търсейки пътеките, по които са минали зверовете или индианците, забързани да излязат от този растителен хаос и зърнат час по-скоро Маракаибо. Корсарът бе замислен и мрачен, какъвто си беше почти винаги, дори на борда на кораба си или на пиршествата в Тортуга. Увит в широкото си черно наметало, с нахлупена върху очите шапка и ръка, опряна на ръкобрана на сабята, вървеше след Кармо, без да погледне хората си и пленника, сякаш нищо не го интересуваше, освен да Прекоси гората. Познавайки навиците му, двамата флибустиери внимаваха да не му задават въпроси, които да го откъснат от съзерцанието му. Най-много си разменяха на тих глас по някоя дума, съветваха се коя посока да хванат, после ускоряваха крачките си и проникваха все повече сред онези гигантски мрежи от сипос и палмови дънери, като прогонваха с присъствието си ята от онези прелестни птиченца, наречени трохилиди или птицемуха, с изящна, искрящо синя перушина и огненочервена човка.

Вървяха вече два часа, все по-бързо и по-бързо, когато Кармо, след миг на колебание, като погледна многократно дърветата и земята, спря и посочи на Ван Щилер един храсталак от кухуйеро — растения с твърди листа, които издават странни звуци щом задуха_вятърът.

— Тук ли е, Ван Щилер? — попита. — Струва ми се, че не се лъжа.

Почти в същия миг от храсталака се разнесоха приятни, сладостни звуци, като от флейта.

— Какво има? — попита Корсарът като повдигна рязко глава и отгърна наметалото си.

— Това е флейтата на Моко — отвърна Кармо с усмивка.

— Кой е този Моко?

— Негърът, който ни помогна да избягаме. Колибата му е сред тези растения.

— А защо свири?

— Сигурно укротява своите змии.

— Змиеукротител ли е?

— Да, капитане.

— Но флейтата му може да ни издаде.

— Флейтата ще приберем, а змиите ще пратим на разходка в гората.

Корсарът даде знак да продължат, но извади сабята си, сякаш се страхуваше от изненада. Кармо беше вече навлязъл в храсталака и напредваше по една едва видима пътечка, но скоро спря, издавайки вик на изненада и погнуса.

Пред една никаква къщурка от плетени клони и покрив, покрит с големи палмови листа, която се гушеше полускрита от една кухера — огромно тиквено растение, което засенчва почти винаги индианските колиби, седеше негър с херкулесово телосложение. Бе един от най-красивите образци на африканската раса, висок на ръст, с широки и яки рамене, силен гръден кош и мускулести крайници, които сигурно криеха огромна сила. Макар да имаше дебели устни, сплеснат нос и издадени скули, лицето му не беше грозно; имаше дори нещо добро, наивно, детско, без ни най-малка следа от онова жестоко изражение, което често се среща у някои африкански раси.