Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 54

Край тях се ширеха проскубани бодилаци като телени мрежи пред добре защитен редут, които с всяка крачка се сгъстяваха, израстваха на височина, превръщаха се в истинска гора, в окрайнината си почти недостъпна от плетеницата на лианите.

Все местни хора, те скоро откриха проход, един зелен тунел, прокаран от слоновете и носорозите. И по него навлязоха навътре.

Вече се бе разсъмнало съвсем. Небето, преминало през огненочервеното, бе приело дневния си сребрист блясък, а слънцето опитваше да промуши някой и друг свой лъч през рехавия листак.

Хората забързаха. След непроходимата граница във вътрешността се ходеше по-леко. Няма подлес, няма храсти, няма коприва. Трябва само да гледаш къде стъпваш — да не се препънеш в паднал клон, да не цопнеш в кална локва или върху змия.

И ето, накрая достигнаха реката, тиха, застояла, привидно неподвижна, отразила нависналите от двете й страни шумнати грамади. Ще речеш, джунгла не само нагоре, а джунгла и надолу, израсла напук на всички природни закони.

Подплашени от приближаването им, се разлетяха цели облаци от розови фламинга, чапли голиати, лопатари, ибиси, жерави, щъркели и какви ли не. Запляскаха с крила, закрякаха в оглушителен, безреден хор.

Колибата на Кимати се оказа на мястото си, ала самият стопанин не се виждаше никъде. Нямаше помен и от лодката му, на която толкова разчитаха. Навярно и той като другите се бе уплашил от Трипръстия и бе побягнал нанякъде — то се знае, с лодката. Тук няма друго по-добро превозно средство.

Какво им оставаше сега?

Четиримата седнаха на катурнатия дънер пред колибата. Отчаяни. Всичките им усилия излязоха напразни.

Подплашените птици почваха да кацат отново, само че по-далеч от хората. И продължаваха лова си. Едни — крачещи в плитчината сред папируса и тръстиката, омотани с врежовете на всякакви тиквени растения; други, гъските и пеликаните, с натопени глави и вирнати опашки, над които за устойчивост се размахваха червените им ципести крака. А кормораните, дори не опитали да отлетят, не спираха да се гмуркат под водата. И оставаха там толкова дълго, че изглеждаше като че ли никога няма да изплуват обратно.

— А сега? — запита Камбомбе.

Патер Симон се чувствуваше най-добре до реката. Не като в откритата, нажежена от слънцето степ.

— Щом няма лодка — реши той, — ще си направим сал!

Всички се хванаха за това му хрумване. И на тях не им се връщаше назад, където беснееше чудовището.

Заловиха се тозчас за работа. С намерената в хижата брадва разсякоха на две полуизгнилия, прояден от червеите дънер. Свързаха го с лиани и го отнесоха във водата, като пътем подплашиха гъмжило водни змии.

После се настаниха върху него и се отблъснаха от брега с дългите прътове, които щяха да им служат за кормила при по-бързо течение или за двигатели в застояли води.

Талвегът ги пое и понесе бавно. Хижата на Кимати изостана, скри се зад нависналата зелена стена.

Салът се държеше устойчиво и ако продължаваше със същата скорост, до вечерта щяха да стигнат целта си.

Откъм гъсталака се носеха викове на маймуни, изпърхваха тромаво ята папагали, над водата прелитаха зимородки: гигантски или джуджета, пикираха и пак се поемаха нагоре, пъстри и искрящи, ръсещи от крилете си водни капки като дребни брилянти.