Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 47

Алиса трепна. Та тя познаваше добре тоя глас. Толкова пъти го бе слушала откъм острова-резерват. Това можеше да бъде само Доналд — така беше кръстила тя „завърчето“ на баща си поради смешната му залитаща походка на два крака, досущ като патока от рисуваните филми на Уолт Дисни.

Нима бе възможно това — Доналд да е изкъртил оградата си и да е хукнал на свобода, да сее ужас и смърт по пътя си?

Стана й ясно защо всички се разбягваха от него. Нямаше съмнение, никое днешно животно не би могло да му се противопостави. И най-опасният звяр. Ни прайд лъвове, ни орда крокодили, ни стадо слонове. На планетата ни никога не е живял по-страшен хищник от него, по-силен, по-див и безпощаден.

Но нямаше време да си даде сметка какво става и какво предстои. Размахали бивни, огромни като колове, и крака-колони, слоновете преминаха направо през малкия им лагер.

Успели навреме да изскочат от своята палатка, съучастниците на Гомеш хукнаха да се спасяват, секунда преди побеснелите гиганти да стъпчат в пръстта и тяхната палатка.

Обезумяла от страх, безпомощна, девойката не можеше да ги последва. С вързани ръце не се бяга. Остана на мястото си с единствената надежда, че тъй, неподвижна, омотана в платнището, може да не я закачат.

А покрай нея продължаваха да се източват забързани нозе-колони и бивни-колове, като омагьосана, побесняла гора.

Ето, връхлетя и преследвачът! Вряза се сред стадото. Замахна с ужасната си глава, та я стовари върху животното, което се оказа пред него. Претроши гръбнака му. После, без да го погледне как се влече по корем със схванати задни крака, ритна с лапа и отхвърли втори слон, блъсна го в съседното дърво, прилепи го към него.

Другият му крак, същински крачещ екскаватор, стъпи на педя от главата на момичето. Едната лапа — повече от метър. И възможно ли бе да бъдат възприети като части на живо тяло, или бяха някакви неправдоподобни стоманени оръжия?

Всичко стана за част от секундата, но Алиса не пропусна и най-малката подробност: и бръчките по исполинските пръсти, и ръбовете на нокътя-ятаган, и чуканът, който стоеше там, където трябваше да бъде липсващият пръст, и закрилата небето над нея жива грамада, и вирнатата опашка, в основата си по-дебела от хипопотам.

Запомни го за цял живот.

Страшилището отмина подир слоновете.

Ясно, не я бе забелязало, така неподвижна, сред неподвижните останки на лагера. Тежкото му топуркане бавно затихна. Над гората легна тишината, такава тишина, каквато Алиса не познаваше. Без никакъв звук. Пръснали се бяха надалеч или замлъкнали, останали без глас, всички живи същества от околността. Не се чуваше ни рев на звяр, ни мърморене на маймуна, ни изкъткване на птица.

Девойката трепна — липсваше пръстът! И липсваше отдавна. Ако бе отскоро, раната щеше да личи. А тиранозавърът на баща й имаше непокътнати крака. Какво означаваше това? Видяла ли бе добре? Или бе сънувала? Някакъв страшен кошмар…

Но какъв ти сън! Наблизо влачеше задницата си осакатеният слон, до дървото отсреща подритваше в агония другият. Нима и те бяха сън?