Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 45

Уж мрак и тишина, но странна тишина. Изпълнена с безброй неясни звуци, неразличими, слети в едно общо бръмчене. Може би писък на москити или тромавият полет на бръмбари, може би цвъртене на щурци или почти неуловимото цъкане на прилепи, може би търкане на лист, на вейка във вейка или пърхане на птичи крила.

Алиса не бе създадена за бездействие. Тялото й бе обезвредено, ала мисълта й не спираше да изгражда все нови и нови проекти, нови планове за спасение, едни от други по-примамливи и в същото време по-неосъществими.

Бандитите си знаеха добре работата, не си поплюваха.

Тя отново седна на леглото, заопипва, макар и убедена в безполезността на опитите си, да изхлузи поне едната си китка от желязната гривна.

И трепна. Чу се глух тътен, сякаш на десет крачки от нея и едновременно на няколко километра — тътен, подобен на далечна гръмотевица, който бързо се уплътняваше, преминаваше към по-високи тонове, после изведнъж спадна в мъчителен стон.

Девойката си даде сметка начаса какво е това. Лъв. Но далеч оттук. Такъв е неговият рев, слуша се надалеч. Защото муцуната му почти опира в земята. Вибрира и въздухът, вибрира и почвата.

После — дълбока прозявка и отново стон. Тя знаеше, царят на животните обича да простенва, когато е сит.

Часовият отвън притаи дъх. Алиса си го представи ясно как се е изпънал, със стиснат автомат, вперил невиждащ поглед в обгръщащия го мрак.

— Не се плашете! — обади се тя. — Лъв! Но не е наблизо.

Той отвърна с нотка на обида:

— Аз не се плаша. Само искам да знам какво е.

— Виждам — рече девойката. — Не сте свикнал с Африка.

— С джунглата — поправи я той. — В градове съм живял.

Някакво смътно чувство й подсказваше, че единствено от него би могла да изпроси свободата си. Или по-дребна услуга. И тя подхвърли:

— Аз пък тук се чувствувам по-спокойна. Познавам кой как ръмжи и какво ми тъкми. В града не мога.

Антонио Гомеш си призна чистосърдечно:

— На мен всичко ми е непознато, чуждо. Всеки звук…

— Ето и сега! — каза Алиса. — Сякаш някой реже дърва с трион. Чувате ли?

— Чувам.

— Това е леопардът. Но предпочита да си няма работа с хора.

Тя отново се ослуша:

— А тоя вой? Като бесовско сборище. Това са павиани. Винаги вдигат врява, като го усетят.

След малко добави:

— Това, надявам се, ви е известно. Ни смях, ни плач.

— Да не е хиена? — опита да отгатне Гомеш.

— Познахте.

Отново замълчаха. А тя предпочиташе да не мълчат. Искаше нещо да налучка, някаква случайно изтървана думичка, която да й подскаже каква участ й готвят.

И подметна:

— Споменахте, че и вие не по свое желание. Че против волята си ме отвличате…

— Вярно е, кълна се!

Мракът, непознатите звуци, неизвестните заплахи го караха несъзнателно да търси общество, дори най-малкото, някаква близост — да знае, че не е сам сред тоя първобитен свят.

— Вярно е, друг ми заповядва. Чужди нареждания и сега чакам.

Алиса като че ли прибърза:

— Кой друг?

Бандитът се дръпна:

— Виж, това не казвам!

Та да си загубя главата.

— За една дума?