Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 43

Той приближи до самолета, огледа го. Огледа и колата.

Уви, безнадеждно!

Нямаше самолет, нямаше лендровер, нямаше радио. Имаше куп старо желязо. Оставаше му да се осланя единствено на себе си, на старческите си, макар и тренирани нозе, на заслабващото тяло, на несигурното си сърце. Така сам, безоръжен, захвърлен нейде си в саваната, сред дивите зверове, в такава опасна близост с вилнеещата страхотия.

И докато ровеше из останките на разбитите апарати, всъщност само да се убеди още веднъж, че не бе оцеляло нищо: ни радио, ни бидон е вода, нито нещо подобно на оръжие, той видя спускащите се от небето лешояди. Те кацаха върху слонския труп, свиваха, сякаш скатаваха, огромни криле и се нахвърляха върху му с кривите си клюнове.

Край тях пристъпваха важно замислени щъркелите марабу. Не бързаха, чакаха реда си. От време на време само се събираха, и сближаваха глави подобно на съвещаващи се плешиви мъдреци.

Човекът не им пречеше, не му пречеха и те. В тяхното съседство би могъл да чака, защото беше сигурен, че хората му ще тръгнат да го търсят. А най-лесно щяха да го открият край тези останки, които личат отдалеч с неприсъщите за саваната отблясъци на желязо и никел.

А беше време вече да го потърсят.

Тогава чу скимтенето на хиените.

Една приближи, уродливо изгърбена, сякаш с претрошен гръбнак, разгони лешоядите и се разкиска зловещо. Отвърна и втора, трета, четвърта…

Запритичваха насам, подвили опашки и вирнали противни морди. Скупчиха се върху трупа, заджавкаха се.

После, кой знае какво й хрумнало, първата, безспорно водачката, отскочи заднишком, повъртя се на място и изведнъж се метна, озъбена срещу човека.

Не очаквал такъв обрат, той едва свари да се покатери върху смачкания лендровер.

За беда нападателката не го остави. Заквича оглушително. И скоро още две от посестримите й се озоваха срещу му.

Какво ли не им харесваше слонът? Или искаха да го пропъдят от това, което считаха своя законна плячка? Както разгонваха орлите и марабутата.

Ще не ще, ученият трябваше да се оттегли. Крачка-две-пет-десет.

Не му даваха покой. Ту една, ту друга налиташе като зло куче, проплакваща от гняв. И той трябваше да отстъпва. И да отстъпва. Но гледаше все пак да не губи от поглед изпомачканите машини. И самотния баобаб. Те бяха негови ориентири сега, щяха да се окажат такива ориентири и за спасителите му. Ако смогнеха да дойдат навреме…

А не биваше да стои на открито. Сега, когато падаше нощта. Хиените не го допускаха до самолета и колата, не го допускаха и до хралупата на баобаба. Оставаше му само акацията, която се извисяваше посред редкия храсталак на стотина крачки оттук.

Нямаше друг избор — налагаше му се да се покатери на това дърво. И там да чака помощ. Ако някой дойдеше, Бор щеше да слезе и да размаха ризата си като корабокрушенец.

Тогава пристигна в свинския си галоп и носорогът. Както винаги разгневен. Пръхтеше, ровеше с нос земята. Защо ли?

Ето защо.

Дразнеше го стадо павиани. Маймуните го замерваха с камъни и клечки, докато го изкарат от търпение, после хукваха, всяка в различна посока, а като се озовяха зад гърба му, почваха отново играта. Всъщност игра за тях, а за него — истинско изтезание.