Читать «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот» онлайн - страница 129

— Ще остана да си поговоря с Еди — обясних. — А ти се прибери у дома с Откаченяка и Дуги.

— Тази идея не ми харесва — възрази баба. — Мисля, че и аз трябва да остана.

— Благодаря, но ще ми е по-лесно, ако съм сама.

— Да се обадя ли в полицията?

Погледнах Дечуч. Не изглеждаше луд или ядосан, а по-скоро изморен. Ако полицията се появеше, той можеше да откачи и да направи нещо тъпо, като например да ме застреля. А ако си поговорех кротко с него, може би щях да успея да го убедя да се предаде.

— Не — отговорих на баба.

Затворих и двамата с Дечуч останахме на терасата, докато баба, Откаченяка и Дуги си тръгнат.

— Ще се обади ли в полицията? — попита ме Дечуч.

— Не.

— Мислиш ли, че можеш да ме хванеш съвсем сама?

— Не искам никой да пострада. Включително и аз — отвърнах, като го последвах в къщата. — Не очакваш наистина да ти осигурят хеликоптер, нали?

Той махна отвратено с ръка и се затътри към кухнята.

— Измислих хеликоптера само за да впечатля Една. Трябваше да кажа нещо. Тя си мисли, че съм адски важен беглец от закона — рече Еди и отвори хладилника. — Няма нищо за ядене. Докато жена ми беше жива, винаги имаше нещо за ядене.

Напълних кафе машината с вода и сипах кафе във филтъра. Прерових шкафовете и открих кутия с бисквити. Сложих няколко в една чиния и двамата с Дечуч се настанихме до кухненската маса.

— Изглеждаш изморен — казах му.

Той кимна.

— Нямаше къде да спя снощи. Тази вечер се канех да си прибера чека и да се настаня в някой хотел, но Една се появи заедно с двамата клоуни. Вече не мога да направя нищо като хората — оплака се той, като си взе бисквита. — Дори не мога да се самоубия. Заради шибаната простата. Спирам кадилака на релсите. Седя си вътре и чакам да умра. И какво става? Трябва да изляза, за да се изпикая. Вечно ми се пикае. Та значи излизам и отивам в храстите. А влакът идва в това време. Не е ли абсолютна подигравка? А после не знаех какво да направя и ме хвана шубето. Изчезнах като шибан страхливец.

— Беше страхотна катастрофа.

— Да, видях я. Проклетият влак избута кадилака цял километър напред.

— Откъде взе новата кола?

— Гепих я.

— Значи още те бива за някои неща.

— Единственото, което все още ми върши работа, са пръстите ми. Не виждам. Не чувам. Не мога да се изпикая.

— Можеш да излекуваш тези неща.

Той се заигра с бисквитата.

— Има някои неща, които не могат да се излекуват.

— Знам, баба ми каза.

Той вдигна очи изненадано.

— Каза ти? О, Господи! Исусе Христе! Жените са такива ужасни клюкарки.

Налях две чаши кафе и подадох едната на Еди.

— Ходил ли си на лекар за този проблем?

— Няма да отида на лекар. Преди да се усетиш, започват да те убеждават да си направиш една от онези имплантации. А аз не искам шибана имплантация в пениса — отвърна той, като поклати глава. — Не мога да повярвам, че ти говоря за това. Защо въобще говоря с теб?

Усмихнах му се мило.

— Защото е лесно да се говори с мен.

А и защото дъхтеше силно на алкохол. Очевидно Дечуч се бе утешил с доста пиене.

— Докато си говорим, защо не ми разкажеш за Лорета Ричи? — предложих му.