Читать «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот» онлайн - страница 127

— Готова ли си? — извиках на баба.

— Готова съм — изкрещя тя в отговор.

Профучах направо по улица „Рузвелт“ и след секунди паркирах пред погребалното бюро на Стива.

Помогнах на баба да слезе и да си свали каската. Тя се отдръпна от мотора и си оправи дрехите.

— Разбирам защо хората харесват тези мотори — каза тя. — Наистина те събуждат там отдолу.

Ръсти Кухарчек беше в зала номер три, което показваше, че роднините му се бяха поскъпили за ковчега му. Зловещите смъртни случаи и мъртъвците, чиито роднини купуваха луксозни, махагонови и покрити с дърворезба легла за вечността, биваха излагани в зала номер едно.

Оставих баба при Ръсти и й обещах, че ще се върна при Стива след час и ще се срещнем до масата със закуски.

Беше хубава вечер и реших да повървя пеша. Тръгнах надолу по „Хамилтън“ и влязох в Бърг. Още не се беше стъмнило съвсем. След около месец хората щяха да седят на терасите по това време. Казах си, че се разхождам, за да се успокоя и да помисля, но не след дълго се отзовах пред къщата на Еди Дечуч и въобще не се чувствах спокойна. Бях раздразнена от неуспеха си да заловя беглеца.

Половината на Дечуч изглеждаше напълно изоставена, а в половината на Маргучи гърмеше телевизионно шоу. Измарширувах до вратата на госпожа Маргучи и почуках.

— Каква приятна изненада — възкликна тя, когато ме видя. — Чудех се как вървят нещата с теб и Чучи.

— Той все още е някъде навън — отговорих.

Анджела изцъка с език.

— Голям хитрец е.

— Виждала ли си го? Или да си чувала нещо в съседната половинка?

— Не, имам чувството, че е напуснал планетата. Нито веднъж не чух телефона му да звъни.

— Май трябва да се поогледам наоколо.

Обиколих къщата, надникнах в гаража и спрях за малко пред бараката. Ключът от къщата на Дечуч беше у мен, затова си отворих и влязох вътре. По нищо не личеше, че мястото може да е било посетено от Еди. На кухненския плот лежеше купчина неотворени писма. Почуках отново на вратата на Анджела.

— Ти ли прибираш пощата на Дечуч? — попитах я.

— Да. Внасям я вътре всеки ден и проверявам дали всичко е наред. Не знам какво друго бих могла да направя. Мислех, че Роналд ще мине да прибере пощата, но не съм го виждала.

Когато се върнах в погребалното бюро, баба стоеше до масата с курабийки и говореше с Откаченяка и Дуги.

— Маце — поздрави ме Откаченяка.

— Да не би да си дошъл да се видиш с някого? — попитах.

— Не. Тук сме заради бисквитите.

— Часът изтече като миг — въздъхна баба. — Тук има адски много хора, с които не успях да си поговоря. Бързаш ли да се прибереш? — попита ме тя.

— Ние можем да те заведем у вас — предложи й Дуги. — Никога не си тръгваме преди девет, защото тогава Стива вади бисквитите с шоколадов пълнеж.

Разкъсвах се от противоречия. Не исках да остана тук, но не знаех дали мога да поверя баба на грижите на Дуги и Откаченяка.

Дръпнах Дуги настрани.

— Не искам никой от вас да пуши трева.

— Никаква трева — обеща ми той.

— И не искам баба да ходи в стриптийз барове.

— Никакви стриптийз барове.

— И не искам тя да се замесва в никакви престъпления.

— Хей, аз съм нов човек — отвърна той.