Читать «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот» онлайн - страница 131

Дечуч се ухили.

— Да, метнах се обратно на седлото, пиленце.

— А защо сам не се предадеш?

— Хора като мен не постъпват по този начин. Може би младите го правят. Но моето поколение си има правила. Имаме си кодекс.

Пистолетът му лежеше на масата пред него. Той го взе и вкара куршум в цевта.

— Искаш ли да си отговорна за самоубийството ми?

О, мамка му!

Във всекидневната бе запалена малка настолна лампа, а и лампата в кухнята светеше. Останалата част от къщата тънеше в тъмнина. Дечуч седеше с гръб към вратата към тъмната трапезария. Като призрак от зловещото минало, само дрехите й прошумоляха, на вратата се появи София. Застана там за момент, като се олюляваше леко, затова си помислих, че може би наистина е видение, резултат на свръхвъзбуденото ми въображение. София държеше пистолет. Вторачи се в мен, прицели си и, преди да реагирам, стреля. Бам!

Оръжието на Дечуч излетя от ръката му, кръв пръсна от главата му и той се просна на пода.

Някой изпищя. Мисля, че бях аз.

София се засмя тихо. Зениците й бяха толкова свити, че почти не се виждаха.

— Изненадах ви, нали? Наблюдавах ви през прозореца. Седите си тук двамата и си хапвате бисквити.

Не отговорих. Страхувах се, че ако отворя уста, ще започна да заеквам и да се лигавя или пък да издавам неразбираеми гърлени звуци.

— Днес положиха Луи в гроба — продължи София. — Не можах да отида на погребението заради вас. Съсипахте всичко. Ти и Дечуч. Той започна цялата история и ще си плати за това. Не можех да се погрижа за него, докато не си получа сърцето обратно, но сега времето му дойде. Око за око — засмя се тя зловещо. — А ти ще ми помогнеш. Ако свършиш добра работа, може и да те пусна. Съгласна ли си?

Мисля, че кимнах, но не съм сигурна. София никога нямаше да ме пусне. И двете го знаехме.

— Око за око — повтори София. — Господ казва така.

Стомахът ми се сви.

Тя се усмихна.

— По лицето ти виждам, че знаеш какво трябва да се направи. Това е единственият начин, нали? Ако не го направим, ще бъдем прокълнати завинаги.

— Имаш нужда от лекар — прошепнах. — Преживяла си сериозен стрес. Не разсъждаваш разумно.

— Ти пък какво знаеш за разумните разсъждения? Говориш ли с Господ? Думите му ли те ръководят?

Вторачих се в нея. Усещах пулса си в гърлото и слепоочията.

— Аз говоря с Господ — заяви София. — Правя каквото ми нареди. Аз съм неговото оръдие.

— Да, ама Господ е свестен тип — възразих. — Не би ти наредил да направиш нещо лошо.

— Правя онова, което е правилно — отвърна София. — Прерязвам злото още в корените му. Душата ми е на ангел отмъстител.

— Откъде знаеш?

— Господ ми каза.

Осени ме зловеща мисъл.

— Луи знаеше ли, че говориш с Господ? И че си Божие оръдие?

София замръзна.

— Онази стаичка в мазето… циментовата стаичка, където държеше Откаченяка и Дуги. Луи заключваше ли те понякога там?

Пистолетът затрепери в ръката й, а очите й проблеснаха диво.

— Винаги е трудно за правоверните. За мъчениците. За светците. Опитваш се да ме разсееш, но няма да стане. Знам какво трябва да направя. А ти ще ми помогнеш. Искам да коленичиш и да разкопчаеш ризата му.