Читать «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот» онлайн - страница 115

Мери Маги вдигна телефона на второто позвъняване.

— Стефани Плъм е — представих се. — Получи ли си вече колата?

— Не.

— Стана катастрофа с влак и бял кадилак. Реших, че може да искаш да дойдеш тук и да опиташ да идентифицираш колата.

— Има ли пострадали?

— Прекалено рано е да се каже. В момента се трудят по развалините.

Обясних й мястото и й обещах, че ще я изчакам.

— Чух, че вие с Мери Маги сте добри приятелки — подхвърли Констанца. — Говорят, че се търкаляте заедно в калта.

— Да — кимнах. — Мисля да започна нова кариера.

— По-добре помисли пак. Казаха ми, че „Змийското гнездо“ ще приключи с дейността си. Слухът е, че от две години били на червено.

— Невъзможно. Мястото беше претъпкано.

— Такова място прави пари от пиенето, а хората вече не пият достатъчно. Сядат вътре и си поръчват само онова, което влиза в куверта. Знаят, че ако пийнат повечко, може да си загубят шофьорските книжки. Точно затова Въртележката се махна оттам. Отворил си е ново заведение в Саут Бийч, където имало тълпи пиячи. А на Дейв Винсънт не му пука. Това беше само фасада за него. Той си прави мангизите от неща, за които не би искала да знаеш.

— Значи Еди Дечуч не изкарва кой знае колко от инвестицията си?

— Не знам. Тези типове рядко остават на сухо, но според мен Дечуч не получава много.

Том Бел отговаряше за случая на Лорета Ричи и изглежда го бяха насадили и с този. Том беше едно от цивилните ченгета, които се мотаеха около кадилака и локомотива на влака. Той се обърна и тръгна към нас.

— Има ли някой в колата? — попитах.

— Не може да се каже. От локомотива лъха такава жега, че уредът за улавяне на топлинно излъчване не върши работа. Ще трябва да изчакаме, докато локомотивът се охлади или докато успеем да разкараме колата от релсите и я отворим. А това ще отнеме известно време. Част от нея е заклещена под локомотива. Чакаме специално оборудване. Знаем само, че няма оцелял в колата. А за да изпреваря следващия ти въпрос, ще ти кажа, че не можем да разчетем регистрационния номер и следователно не знаем дали това е кадилакът, който Еди Дечуч шофираше.

Да си гадже на Морели си има добрите страни. Оказват ми специално внимание, като например да отговарят на незададените ми въпроси.

На прелеза на улица „Дитър“ има бариера. Стояхме на около двеста метра от нея, тъй като колата бе избутана чак дотам. Влакът беше дълъг и се простираше отвъд улица „Дитър“. От мястото си видях, че бариерата е все още спусната. Възможно е да е била развалена и да се е спуснала след катастрофата. Но по-вероятно ми се струваше кадилакът да е спрял на релсите нарочно и да е чакал сблъсъка с влака.

Забелязах Мери Маги на отсрещната страна на улицата и й махнах. Тя си проби път през тълпата любопитни и се присъедини към мен. Погледна кадилака отдалеч и лицето й пребледня.

— Боже Господи! — възкликна с ококорени очи и ужасен поглед.

Представих Том на Мери Маги и му обясних, че тя е вероятният собственик на колата.