Читать «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот» онлайн - страница 114

Имах купа пуканки в скута и касета във видеото, когато мобифонът ми зазвъня.

— Къде си? — попита Вини. — Звънях у вас, но никой не вдигна.

— Изключих телефона. Имам нужда от почивка.

— Е, почивката ти свърши. Току-що улових едно обаждане чрез полицейския скенер. Товарен влак, пристигащ от Фили, фраснал бял кадилак на прелеза на улица „Дитър“. Станало е преди няколко минути. Колата очевидно е напълно размазана. Искам веднага да отидеш там. Ако имаш късмет, сигурно от Еди Дечуч ще е останало нещо, достатъчно да го идентифицираме.

Погледнах часовника в кухнята. Беше почти седем. Преди двадесет и четири часа бях в Ричмънд и се приготвях за пътя към къщи. Това беше като лош сън — трудно да го повярваш.

Грабнах си чантата и ключовете от мотора и пъхнах остатъка от сандвича в устата си. Дечуч не беше любимият ми човек, но пък и не бих го прегазила с влак. От друга страна, това щеше да направи живота ми по-добър. Завъртях очи, възмутена от себе си, докато тичах през фоайето. Щях да отида направо в ада заради подобни мисли.

Нужни ми бяха двадесет минути, за да стигна до улица „Дитър“. Районът беше блокиран от полицейски коли и линейки. Паркирах на три пресечки оттам и извървях пеша остатъка от пътя. Ченгетата тъкмо ограждаха мястото с жълти ленти, когато се приближих. Не толкова, за да запазят местопроизшествието, колкото, за да задържат назад зяпачите. Огледах тълпата, като търсех позната физиономия, някой, който да ме вкара вътре. Забелязах Карл Констанца, който стоеше с няколко униформени ченгета. Тя бяха отговорили на обаждането и сега бяха една стъпка пред зяпачите, оглеждаха развалината и клатеха глави. Джо Джуниак, шефът на полицията, беше с тях.

Проправих си път към Карл и Джуниак, като се опитвах да не поглеждам отблизо смачканата кола, тъй като не исках случайно да видя някой откъснат крайник.

— Здрасти — жизнерадостно ме поздрави Карл, когато ме видя. — Очаквах те. Това е бял кадилак. Или поне е било.

— Идентифицирахте го ли вече?

— Не. Номерата не могат да се видят.

— Има ли някой в колата?

— Трудно е да се каже. Колата е висока само шестдесет сантиметра в момента. Пожарникарите са донесли инфрачервеното си оборудване и се опитват да открият телесна топлина.

Потръпнах неволно.

— Пфу!

— Да. Знам какво имаш предвид. Бях втори тук.

Хвърлих едно око на кадилака и топките ми се свиха.

От мястото си не можех да видя колата добре. Нямах нищо против, тъй като знаех мащаба на унищожението. Кадилакът беше ударен от товарен влак, който не бе претърпял никакви щети. Дори не беше дерайлирал.

— Някой сети ли се да звънне на Мери Маги Мейсън? — попитах. — Ако това е колата, която Еди Дечуч шофираше, разбира се. Мери Маги е собственицата.

— Съмнявам се, че някой й се е обадил — отговори Констанца. — Смятам, че още не сме се организирали толкова добре.

Бях сигурна, че съм тикнала адреса и телефона на Мери Маги някъде из чантата си. Зарових сред монетите, опаковките от дъвка, пилата, ментовите бонбони и другите боклуци, които се събират на дъното на чантата ми, и накрая намерих листчето.