Читать «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот» онлайн - страница 100

— Да, точно така — потвърди Зиги. — Но бих могъл да го направя, ако исках. Още ме бива.

— Говори ли с жена си? — попитах Бени. — Още ли е в Ричмънд?

— Говорих с нея снощи. В Норфолк е. Каза, че нещата са такива, каквито може да се очаква. Сигурен съм, че разбираш защо всички замесени в тази история са притеснени.

— Истинска трагедия. Няма ли други новини от Ричмънд?

— За съжаление не.

Бени и Зиги се понесоха към асансьора, а ние с Морели последвахме Боб в кухнята.

— Влизали са тук, нали? — попита Джо.

— Да. Търсили са сърцето. Жената на Бени е превърнала живота му в ад и ще го тормози, докато сърцето бъде намерено.

Морели измери чаша храна за Боб. Псето я погълна на екс и затърси още.

— Съжалявам, приятел — каза Джо. — Така се получава, когато станеш дебел.

Глътнах си корема навътре и се почувствах виновна заради бадемовия сладкиш. В сравнение с Морели бях истинска крава. Джо имаше плосък и мускулест корем. Дори можеше да прави коремни преси. Много. И аз правех коремни преси… във въображението си. Но в истинския живот коремните преси не се различаваха силно от заниманията ми с тичане.

Глава 12

Еди Дечуч бе скрил баба някъде. Вероятно не в Бърг, тъй като щях да съм чула нещо досега. Но може би някъде из Трентън. И двата телефонни разговора бяха местни.

Джо ми обеща да не попълва протокол, но знаех, че ще поработи по случая. Щеше да задава въпроси и да накара ченгетата да издирват по-усърдно Дечуч. Кони, Вини и Лула също проверяваха информаторите си. Но не очаквах да се получи нещо. Еди Дечуч действаше самостоятелно. Можеше да посещава отец Кароли от време на време или да отиде на някоя погребение, но бе сам. Бях убедена, че никой не знаеше бърлогата му. С изключение на Мери Маги Мейсън може би.

По някаква причина Еди се опита да й отиде на гости преди два дни.

Взех Лула от офиса и се понесохме към дома на Мери Маги. Беше сравнително рано сутринта и движението не бе натоварено. По небето се бяха струпали облаци. По-късно през деня се очакваше дъжд. Но на никого в Джърси не му пукаше. Беше четвъртък. Нека си вали. Ние в Джърси се интересуваме само от времето през уикенда.

Харлито заръмжа в подземния гараж. Вибрациите му отекваха в циментовия под и таван. Не видяхме белия кадилак, но сребърното порше бе на обичайното си място. Паркирах харлито близо до него.

Двете с Лула се спогледахме. Не ни се искаше да се качим горе.

— Изпитвам неудобство от разговора с Мери Маги — признах си. — Битката в калта не беше особено славен момент за мен.

— Тя беше виновна. Тя започна всичко.

— Можех да се справя по-добре, но бях изненадана.

— Да — кимна Лула. — Това си личеше от начина, по който викаше за помощ. Надявам се обаче, че тя няма да ме съди за наранен гръбнак или нещо подобно.

Застанахме пред вратата на Мери Маги и притихнахме. Поех си дълбоко дъх и звъннах. Мери Маги отвори след секунда. Веднага щом ни видя, тя се опита да затръшне вратата. Правило номер две на ловците на престъпници: ако видиш отворена врата, бързо си пъхни крака вътре.

— Сега пък какво? — попита Мери Маги, като се опита да разкара крака ми от пътя си.