Читать «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот» онлайн - страница 98

— Тя добре ли е?

— Да. И ме подлудява.

— Искам да говоря с нея.

— Ще говориш с нея, когато доставиш сърцето. Ето новия план. Занеси сърцето и мобифона си в малкото ресторантче на улица „Хамилтън“.

— В „Сребърният долар“?

— Да. Ще ти звънна утре вечер в седем.

— Защо не направим размяната по-рано?

— Повярвай ми, бих искал, но не може. Сърцето в добра форма ли е?

— Сложих го върху лед.

— Колко лед?

— Замразено е.

— И аз мислех, че ще направиш така. Просто внимавай да не му откъснеш някое парче. Аз го извадих много предпазливо. Не искам да оплескаш нещата.

Еди затвори. Стомахът ми се сви.

— Пфу!

Морели ме прегърна.

— Не се тревожи за баба си. Тя е като онзи буик от 1953 г. Опасно неунищожима. Може би дори безсмъртна.

Поклатих глава.

— Тя е само една старица.

— Бих се чувствал по-добре, ако можех да повярвам в това — отвърна Морели. — Но според мен сме изправени пред поколение жени и коли, които оборват логиката и науката.

— Мислиш за собствената си баба.

— Никога не съм го признавал, но понякога се тревожа, че баба наистина може да урочаса някого. И това страхотно ме плаши.

Избухнах в смях. Не можах да се въздържа. Морели винаги се отнасяше небрежно към заплахите и предсказанията на баба си.

Навлякох си анцуга с номер 35 над тениската и двамата с Морели изгледахме мача. После разходихме Боб и си легнахме.

Прас! Драс, драс. Прас.

Двамата с Джо се спогледахме. Боб тършуваше из кухнята, събаряше чинии от плота и търсеше остатъци от ядене.

— Гладен е — изпъшка Морели. — Май трябва да го заключим при нас в спалнята, за да не изяде някой стол.

Той стана от леглото и се върна с Боб. Заключи вратата и си легна. Боб скочи при нас на леглото. Завъртя се в кръг няколко пъти, подуши юргана, завъртя се отново и ни погледна объркано.

— Много е сладък — казах на Джо. — По някакъв странен праисторически начин.

Най-после Боб се напъха между мен и Морели. Положи огромната си кучешка глава на възглавницата на Джо, въздъхна доволно и мигновено заспа.

— Трябва да си купиш по-голямо легло — посъветва ме Морели.

Да, а освен това не трябваше да се тревожа и за противозачатъчни тази вечер.

Морели се надигна от леглото в ранна утрин. Отворих си едното око.

— Какво правиш? Едва започна да просветлява.

— Не мога да спя. Боб ми пречи. Освен това обещах на ветеринаря, че Боб ще започне да спортува, затова отиваме да тичаме.

— Чудесно.

— Ти също — дръпна се Джо.

— В никакъв случай.

— Ти ме насади с проклетото куче. Вдигай си задника и идвай с нас.

— В никакъв случай!

Морели ме хвана за глезена и ме извлече от леглото.

— Не ме карай да ставам груб — предупреди ме той. Застанахме до леглото и се вторачихме в Боб. Все още лежеше с глава на възглавницата, но изглеждаше разтревожен. Боб не беше ранобудна птица. Нито пък спортен тип.

— Ставай — нареди му Морели.

Боб затвори очи и се престори на заспал. Джо се опита да го дръпне от леглото, но Боб заръмжа гърлено.

— Мамка му! — изруга Морели. — Как успяваш да се справиш с него? Как го караш да се изака на моравата на Джойс в ранна утрин?

— Откъде знаеш за това?